Децата на Просперо

— Но дори и да има, не е наше — възрази Ферн. — Не може да не е написала завещание. Вещите принадлежат на наследниците й.

— Единственият законен наследник на една вещица е друга вещица — рече Наблюдателя.

— Какво искаш да кажеш? — попита с предизвикателство в гласа Ферн.

— Може да се появи някоя. Някой ден.

В крайна сметка всичко, което Рагинбоун счете за по-ценно, бе скрито в гардероба на Ферн, в дъното на най-горния рафт. Самата Ферн, водена от неясно влечение, си присвои една от картините и я скри под леглото, като за по-сигурно я пъхна между камара стари одеяла. Очакваше скритата в стаята й магическа вещ да наруши съня й, но през следващите няколко нощи спа като новородено, а сутрин не помнеше сънищата си. Уил запази телевизора въпреки заключението на Роло, че е безнадеждно развален.

И ето че сега, точно както очакваше Ферн, щеше да се появи Хавиер. Нейният жив ужас.

— Как мислиш, какво иска да докопа? — попита Уил на другата сутрин.

Госпожа Уиклоу бършеше прах, а Робин се опитваше да върши работа по телефона. Братът и сестрата излязоха навън, за да разговарят на спокойствие.

— Каквото му падне — сви рамене Ферн. Беше решила, че е важно поне да се прави на безразлична.

Разходката им ги отведе до останките от плевнята. Уил, който през последните няколко дни беше отделил купчина останки с обяснението, че идват от Атлантида, се взря напрегнато в тревата. Далеч от пътя на водната стихия, в дъното на двора лежеше покритата с брезент „Морска вещица“. Щом я приближиха, Уил възкликна шумно и се хвърли да хване нещо, което явно се опитваше да му избяга. Ферн надникна в шепата му и забеляза раче, не по-голямо от нокът. Крехката му прозирна черупка бе оцветена в особен нюанс, смесица между сиво, зелено и златно. Тя го погали с пръст и усети щипване на мъхнати щипци.

— Мина повече от седмица — удиви се тя. — Как е оцеляло?

— Измъкна се от „Морска вещица“. Може би се е почувствало у дома си сред останките от потъналия кораб.

Водени от общ импулс, двамата се приближиха до „Вещицата“ и отметнаха брезента. И се ококориха в няма почуда.

Изваяната женска глава, която Уил толкова старателно бе почистил, беше обвита във водорасли, които висяха на дълги фитили, лъскави като лачена кожа, тук-там заплетени и стегнати във възли. Дървенията на кораба беше мокра, но не от дъжда, а подгизнала от морска вода. Миришеше на океан, лъщеше от кристалчета сол, които бяха започнали да изсъхват. По дъските се бяха налепили нови образувания; от заплетената мрежа на водораслите се подадоха боязливи пипалца, по кърмата забързаха миниатюрни охлювчета, ярки като цветя. Нещо, наподобяващо змиорка, се измъкна от пукнатина и потъна в тревата.

Ферн се окопити първа и успя да каже само: