Възкресяване

Мразех на какво беше заприличал — на учител с длъгнестата физиономия и пронизващите сини очи. Мразех и черното палто. Панаирджиите го наричат „фрака“. Поне толкова бях научил, докато асистирах на Джейкъбс за неговите „портрети с мълнии“ в увеселителен парк „Бел“.

— Ще се помолим заедно, нали? — Джейкъбс се отпусна на колене и примигна като от болка. Ревматизъм? Артрит? „Пастор Дани, изцели се сам!“

Паството коленичи и под шатъра се разнесоха шумолене на дрехи и развълнуван шепот. Зрителите най-отзад не направиха изключение. За малко да си остана прав — дори за бивш методист като мен цялата тази лигавщина си беше чисто богохулство, — но не исках да привлека вниманието му, както беше станало в Тулса.

„Той ти спаси живота. Не го забравяй.“

Самата истина. И годините след това бяха хубави. Затворих очи не за молитва, а от объркване. Съжалих, че съм дошъл, но нямах избор. За пореден път съжалих, че помолих Джорджия Донлин да ме свърже с дъщеря си — специалистката по компютри.

Твърде късно.

Пастор Дани се помоли за присъстващите. Помоли се за тежко болните, които искаха да бъдат тук, но не можеха. Помоли се за творящите добро. Помоли се за Съединените американски щати, по-точно Божията премъдрост да осени политическите им водачи. После премина по същество, молейки Господ да дари изцеление чрез ръцете му и свещените пръстени, защото това било съзвучно с волята Му.

А оркестърът свиреше.

— Сред вас има ли желаещи да бъдат изцелени? — попита той, изправяйки се отново с гримаса. Ал Стампър понечи да му помогне, но Джейкъбс направи знак на бившия соул певец да не се приближава. — Сред вас има ли такива, които копнеят да снемат теглилата си и да се утешат от скърбите си?

Паството се съгласи — шумно, — че желаещи не липсват. Инвалидите и хронично болните от първите два реда гледаха захласнато пастор Дани. Същото се отнасяше за насядалите по задните редове — много от тези хора изглеждаха изнурени и обречени. Имаше превръзки, обезобразени лица, кислородни маски, загубени крайници и шини. Имаше болни, които се гърчеха и трепереха безпомощно, защото увредените им от церебрален паралич мозъци им погаждаха гадни номера.

Нежно, като пролетен повей откъм пустинята, Девина и „Божиите птички“ запяха „Исус рече ела“. Разпоредители с изгладени джинси, бели ризи и зелени жилетки се появиха като по магия. Някои от тях се заеха да организират на централната пътека опашка от жадуващите изцеление. Много други се пръснаха сред тълпата, за да събират дарения с кошници, които вместо на обичайните панерчета по-скоро напомняха на панери за пране. Много рядко чувах метален звън на монети. Повечето зрители пускаха по няколко сгънати банкноти — на панаирен жаргон това се нарича „зелено“. Жената, която беше говорила на непознати езици, седна на стола си, подкрепяна от своя приятел или съпруг. Косата ѝ падаше върху зачервеното ѝ и възторжено лице, а сакото ѝ беше изцапано с пръст.