Сестра
- Автор: Лаптон Розамунд
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Ентусиаст“
- ISBN: 978-954-295-821-5
- Переводчик: Мария Чайлд
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Сестра». Краткое содержание книги:
Биатрис разбира, че по-малката й сестра Тес е в неизвестност от няколко дни и се качва на първия самолет за Лондон. Но докато научава подробности около изчезването на сестра си, тя осъзнава колко малко всъщност знае за нея и за живота й и колко неподготвена е за зловещата истина, пред която ще й се наложи да се изправи. Скоро Тес е намерена мъртва и всички факти сочат самоубийство. Полицията, годеникът на по-голямата й сестра и дори майка й се примиряват и се съгласяват с тази констатация, но Биатрис дори и за миг не вярва, че жизнерадостната, ексцентрична и влюбена в живота млада жена, би посегнала сама на себе си. И поема на опасно пътуване, за да открие истината, независимо какво ще й струва това.
Еймиъс се оказа прав; утринният хор е наистина много силен навън. От цял час птичките пеят, та се късат. Опитвам се да си спомня реда, в който ми ги беше изброил, и мисля, че сега трябва да се обадят чучулигите. Докато слушам как една горска чучулига (или поне предполагам, че е такава) изпълнява ноти като от прелюдия на Бах, аз си спомням твоето погребение — леко удивена и странно успокоена.
Предната нощ прекарах в старата си стая в Литъл Хадстън. От години не бях спала в единично легло и осъзнах, че теснотата му и плътно подпъхнатите под мен завивки и юрганът от гъши пух ми вдъхват чувство за сигурност и спокойствие. Станах в пет и половина, но когато слязох долу, мама вече беше в кухнята. На масата имаше две чаши кафе. Тя ми подаде едната:
— Щях да ти донеса кафето в стаята, но не исках да те будя.
Още преди да отпия, знаех, че ще е студено. Навън беше тъмно, чуваше се трополенето на дъжда. Мама разсеяно дръпна завесите, сякаш можеше да види през прозореца друго, освен отражението си в стъклата.
— Когато някой умре, можеш да си го спомняш на каквато възраст си поискаш, нали? — попита ме тя. Докато мислех какво да й отговоря, тя продължи: — Ти вероятно си мислиш за порасналата Тес, защото беше все така близка с нея. Но когато се събудих, аз си я спомних като тригодишна, с поличката на фея от „Уулуърт“ и с полицейски шлем на главата. Вълшебната й пръчица беше една дървена лъжица. Вчера в автобуса си спомних как я държах на ръце, когато беше едва на два дни. Усетих топлината на телцето й. Спомних си как всичките й пръстчета обгръщаха един мой пръст — толкова мънички бяха, че дори не се докосваха. Спомних си формата на главичката й, как галех вратлето й, докато спеше. Спомних си миризмата й — миришеше на невинност. Друг път я виждам на тринадесет — толкова хубава, че се притеснявам всеки път, когато някой мъж погледне към нея. Всичките тези Тес са моята дъщеря.
В десет часа и петдесет и пет минути тръгнахме към църквата. Вятърът запращаше шибащия студен дъжд в лицата и краката ни и черната пола на мама залепна за мокрите й бедра, а моите ботуши бяха целите опръскани с кал. Но аз бях доволна, че вали и има вятър — „вейте ветрове, плющете по лицата“; да, знам, това не е някой брулен хълм, а Литъл Хадстън в четвъртък сутрин с неговите паркирани покрай пътя, водещ към църквата, два реда коли.
На режещия дъжд отвън стояха около стотина човека: някои скрити под чадъри, други с вдигнати качулки. За момент си помислих, че църквата още не е отворена, после разбрах, че е прекалено пълна и хората не могат да се поберат в нея. Сред тълпата съзрях детектив Финбъро и полицай Върнън, но повечето лица виждах размазани през дъжда и емоциите.
Докато гледах народа пред църквата и си мислех за онези, които се тълпяха вътре, си представих как всеки си има свой спомен за теб — за гласа ти, лицето ти, смеха ти, за това, какво си направила и казала — и как ако всички тези фрагменти се съберат заедно, по някакъв начин ще успеем да ти направим пълен портрет; заедно бихме могли да те задържим цяла.
Отец Питър ни посрещна при портата на гробището, откъдето се отиваше в църквата; държеше чадър, за да ни предпази от дъжда. Каза ни, че дори местата на църковния хор са заети и че е набавил допълнително столове, но вече нямало място дори за правостоящи.
Докато вървях с него, забелязах някакъв човек, обърнат с гръб към нас, застанал сам в гробището. Гологлав, с прогизнали от дъжда дрехи. Беше превит надве пред зеещата дупка, която очакваше ковчега ти. Татко. След всичките тези години, в които го чакахме, а той никога не идваше, сега той чакаше теб.
Църковната камбана заби. Няма по-злокобен звук от този. В него няма дори частица живот, никакъв човешки ритъм, само механични удари, оповестяващи загуба. Трябваше да влезем вътре. Стори ми се толкова невъзможно и ужасяващо, колкото да прекрача през прозорец на върха на небостъргач. Мисля, че и мама чувстваше същото. Тази единствена стъпка щеше неизбежно да завърши със спускането на тялото ти в калната земя. Едната ръка на татко се отпусна върху рамото ми. Другата му държеше мама. Той ни въведе в църквата. Когато видя ковчега ти, мама се разтрепери и треперенето й достигна до мен, препратено от тялото на татко. Той продължи да ни държи, докато вървяхме по безкрайната пътека, водеща към местата ни на предната редица. После седна между двете ни и ни хвана за ръцете. Никога преди не се бях чувствала толкова благодарна заради човешки допир.