Последният оракул

— Да, но не в очакваните концентрации. Баща ти остана разочарован.

Лука изсумтя откъм задната седалка. Елизабет се обърна към него.

— Какво?

— Има си причина — отвърна той.

Грей се завъртя на свой ред.

— Какво имаш предвид?

— Точно заради това наехме д-р Полк.

Елизабет си помисли, че водачът на циганския клан така и не беше навлязъл в подробности по този въпрос. Бяха подхванали темата в самолета, но не успяха да я довършат.

— Както вече ви казах, д-р Полк искаше да вземе кръвни проби от най-надарените ни човихани. Не панаирджиите, а истинските ясновидци. Само че сред нас имаше малцина, които да отговарят на този критерий.

— Защо?

— Защото сърцето на нашия народ е било откраднато.

Бавно и с натежал глас Лука подхвана историята на една дълбоко пазена от народа му тайна, тайна на стотици години. Тайната била свързана с един от клановете, най-почитания сред всички. За този клан било забранено да се говори пред „гадже“, външни хора. Кланът не се смесвал с другите кланове, които се грижели да остане скрит и защитен. Той бил истинският източник на циганската традиция в ясновидството. В много редки случаи някои от онези човихани отивали да живеят в друг клан, за да споделят таланта си, да си вземат мъж или жена. Но най-често живеели отделно и в изолация. А после, преди петдесет години, кланът бил разкрит. Всички мъже и жени били избити, заклани и погребани в плитък гроб в замръзналата земя.

Тук думите на Лука се вгорчиха още повече:

— Само дето в онзи масов гроб не били открити детски кости.

Елизабет разбра какво имаше предвид Лука.

— Някой ги е отвел.

— Така и не разбрахме кой… но не спряхме да търсим и да разпитваме. Надявахме се, че д-р Полк с новия си начин на проследяване — чрез ДНК — ще може да улови отдавна изстиналата следа.

— И успя ли? — попита Елизабет. Лука поклати глава.

— Поне на нас не е казвал такова нещо. Макар че преди няколко месеца се обади със странна молба. Искаше да научи повече за статута ни на „недосегаеми“ в Индия. Сещате се — хората извън кастовата система, нещо като парии.

Елизабет всъщност не се сещаше, нямаше представа за какво говори Лука. Погледна към Хейдън, но той сви рамене. Въпреки това й се стори; че лицето му застина са миг, а очите му леко се присвиват. Професорът знаеше нещо.

Но вместо да обясни, той отбеляза малко кръстче върху картата.

— Какво е това? — попита Елизабет.

Кръстчето беше в центъра на струпването от точки в района Пенджаб.

— Това е следващата ни спирка, ако искаме отговори.

— И къде по-точно отиваме? — настоя Грей.

— Отиваме там, където изчезна Арчибалд.