Буреносен фронт

Нямах време да произнеса заклинание, но успях да измъкна средното чекмедже на бюрото и го изпречих между мен и скорпиона. Чу се съскане и звук на строшени дъски. Шипът на скорпиона се заби в дъното на чекмеджето и заседна там. Щипката му разкъса анцуга и направи дупка в крака ми.

Изревах от болка и захвърлих чекмеджето. Скорпионът, с все още забита опашка, излетя заедно с него и се строполи на купчина на пода, на няколко крачки от мен.

— Няма да успееш, Дрезден — измърмори Мърфи несвързано. Вероятно беше толкова замаяна от отровата, че не можеше да схване какво става. — Пипнах те. Престани да се съпротивляваш. И започни да отговаряш на въпросите ми.

— Понякога, Мърфи — задъхвах се аз, — постъпваш по-твърдо, отколкото е необходимо. Друг казвал ли ти е това?

Наведох се над нея и пъхнах закопчаната си китка под ръката й и зад гърба, издърпвайки нейната собствена ръка.

— Бившият ми съпруг — изстена тя. Аз се напънах и двамата се изправихме и се запрепъвахме към вратата. Усещах кръвта, която се стичаше по крака ми, където скорпионът ме бе разкъсал. — Какво става? Гласът на Мърфи звучеше уплашено и объркано. — Хари, нищо не виждам.

По дяволите. Отровата й действаше. Отровата на обикновените кафяви скорпиони, които са доста разпространени у нас, не е много по-силна от пчелната. Но, разбира се, пчелите нямат размерите на домашно куче. А и Мърфи беше доста дребничка. Ако в кръвта й бе проникнало по-голямо количество отрова, шансовете й бяха минимални. Тя се нуждаеше от медицинска помощ, и то веднага.

Ако ръцете ми бяха свободни, щях да грабна жезъла и пръчката и да започна битка. Но тъй както бях закопчан за Мърфи, шансовете ми не бяха големи — дори ако успеех да отхвърля от мен това нещо, то можеше да уцели нея и това щеше да бъде краят й. Нямах време да търся ключовете й и да ги опитвам един по един в ключалките на белезниците. Всяка магия, която бих направил прибързано, за да разкъса белезниците, щеше да ме убие с летящите във всички посоки метални парчета, а за толкова кратко време не можех да измисля някакво заклинание за по-лесно освобождаване от тях. По дяволите, татко — помислих си аз. — Много бих искал да беше живял по-дълго, за да ме научиш как да се освобождавам от белезници.

— Хари — повтори Мърфи със съвсем изтънял глас. — Какво става? Нищо не виждам.

Задържах дъха си и помъкнах Мърфи към вратата, без да й отговарям. Зад мен се разнесе яростно драскане и чупене. Погледнах назад през рамо. Шипът на скорпиона беше все още здраво забит в чекмеджето, но той бързо трошеше дървото на трески с щипките и краката си.

Поех въздух, обърнах се и се затътрих с Мърфи извън офиса и по коридора. В последния миг успях да затворя входната врата с шут. Мърфи едва се крепеше на собствените си крака, а разликата в ръста правеше движението ни още по-трудно. Едва успявах да я задържа права.