Мъртво вълнение

Не отговорих. От другия край на чакалнята едно момиченце ме наблюдаваше с любопитни очи. Направих усилие да й се усмихна, но несполучливият ми опит само я накара да зарови лице в пуловера на майка си.

— Салата — обяви мама и стана на крака. — Ще ти донеса салата и ще се обадя на баща ти.

— През последните пет минути му се обади дванайсет пъти — възразих слабо.

— И ще продължавам да му звъня, докато не вдигне телефона.

Решителността й заслужаваше възхищение… А също и невъзмутимото й спокойствие. Нямах много ясен спомен какво стана, след като намерих Пейдж. Помня, че пищях, докато я вадех от ваната, както и неясния образ на мама, която беше дошла. Нищо повече. А сега се бяхме озовали някак в чакалнята на болницата. Докторите бяха с Пейдж. Изглежда, в мига, когато съм изкрещяла, мама е излязла от своето полусънно състояние, в което се намираше напоследък, и се беше върнала към реалността по същия начин, както я напусна.

Това си беше същинско чудо, доколкото чудесата изобщо са възможни, но то не ми направи впечатление.

Когато мама хлътна в асансьора, станах и потътрих крака към рецепцията.

— Извинете — започнах, облягайки се на гишето за опора, — има ли някакви новини за Пейдж…?

— Марчанд — рецепционистката Барбара, възрастна жена с бухнала руса коса, ме погледна над очилата с обсипани с изкуствени диаманти рамки. — Помня името от предишните дванайсет пъти, когато питахте за нея.

Явно не само мама показваше решителност в този момент.

— Държи се — каза Барбара. — Все още е в критично състояние, но се държи.

— Благодаря. Нали ще ми кажете, ако състоянието й се промени?

Тя прекръсти сърцето си в знак, че се кълне.

— Но не бих имала нищо против и ако междувременно решите пак да попитате.

Тъкмо щях да се отдалеча от гишето, когато тя отново заговори.

— Вие добре ли сте? Виждате ми се малко нестабилна.

— Добре съм — отговорих и махнах с ръка. — Благодаря, все пак.

Канех се да се върна обратно при наредените в квадрат столове, когато момиченцето, което отпреди ме наблюдаваше, видя да приближавам, притисна се към майка си и прошепна:

— Ето я пак тази жена. Какво й е?

Давах си сметка, че трябва да свикна с този въпрос, защото оттук нататък до края на живота ми нищо нямаше да е наред. Но сега беше още рано за това. Наведох глава, така че косата да скрие лицето ми, минах покрай столовете и се понесох към автоматичните врати колкото ме държаха краката. Навън се смесих с пушачите и с разтревожените семейства, които разпитваха по телефона роднините си за тяхното състояние. Стоварих се върху една празна пейка до входа на спешното отделение.

„Пейдж е добре. Тук е само за преглед. Скоро той ще приключи и двете ще се приберем у дома да гледаме филми, както всяка вечер.“

Докато се самозалъгвах, кръвта потече по-бързо по вените ми и главата ми се замая. Уплашена, че ще припадна, преди да съм свършила още едно важно нещо, аз отворих мобилния телефон, стиснах очи и се съсредоточих в дишането си. Когато прецених, че мога да изрека онова, което се налагаше да кажа, без да се разплача, отворих очи и набрах номера.