Неверни кафяви очи

Дениз й показа стаята, в която щеше да живее и й помогна да се настани. Подхождаше към Нарин с любопитството на биолог, който беше открил нов вид. Зададе й безброй въпроси, искаше да научи всичко за нея и слушаше отговорите й със затаен дъх. Поиска от нея дори да начертае план на къщата им в Яслъхан. След това да нарисува схема на улицата им, с две думи накара Нарин да нарисува цял Яслъхан… Нарин разбираше, че любопитството й не е усилие, чрез което да е сигурна, че е прибрала в дома си човек, на когото може да има доверие. Дениз не беше предпазлива, просто беше пълна с непознаващо граници желание да учи, и нещата, които искаше да научи, не ги пишеше в книгите. Вълнуваха я хората, но не се интересуваше колко хора живеят в света. За Нарин нямаше особена разлика дали се настанява в жилището на Дениз или на Марс. Този свят беше еднакво далечен и чужд… В нейните очи хората, които се отбиваха вечер, бяха различни като неизвестни форми на живот, а темите, за които говореха бяха така нереални, че имаха значение само в една различна слънчева система. Никога не говореха за семействата си, за съседите или за пари. Ако трябваше нещо да се купи — храна, напитки или цигари — някой излизаше и купуваше, и за това дори не се говореше. Слушаха музика и пиеха до малките часове, а когато бяха сигурни, че е достатъчно късно, те се издокарваха и излизаха да се забавляват. Когато всички си лягат, те влизаха в баровете, а когато всички се събуждат, те се прибираха вкъщи. През онези дни се запозна с Гайе, Мемо, Ебру, Алтан, Тони, Ахмет, Ъшъл и много други. За тях Нарин беше, казано накратко, сянка, която от време на време се появява и изчезва, която става рано, за да отиде в университета, а след лекциите се затваря в стаята си със своя счупен крак, за да учи. Бледа, странна, напълно невидима сянка след известно време, когато кракът й се оправи и започна да работи…

Те всички имаха дрехи и коли, кои от кои по-хубави. Говореха за ски ваканциите, които бяха прекарали заедно в чужбина, или за нощите си в Бодрум. Почти всяка сутрин Нарин се сблъскваше със следите от дългите нощи на Дениз и приятелите й. Преди да излезе от къщи занасяше в кухнята празните чаши и пепелниците, пълни с фасове до ръба, отваряше прозорците широко, за да проветри жилището и отиваше в университета. Дениз я придружаваше, когато веднъж или два пъти седмично отиваше на лекции. През останалите дни Нарин я викаше през вратата на стаята и, но Дениз я отпращаше с думите:

— Ти върви, аз искам да спя — защото си беше легнала прекалено късно, за да стане рано сутринта.

През първите няколко месеца Нарин реши да стои колкото може по-далече от приятелите на Дениз, понеже не се чувстваше удобно в тяхно присъствие, и въпреки настояванията на Дениз, упорстваше да остава в стаята си и да зарови глава в уроците си. Дениз не я притискаше прекалено много, защото знаеше, че силният натиск има обратен ефект и Нарин направо подивява. Когато двете останеха сами, обаче, тя следваше Нарин като сянка, сядаше до нея и й разказваше куп смислени или безсмислени истории. Говореше за безброй забавни, странни или трагични събития като побоища в нощни клубове, любовни игрички, кой кого обича, кой на кого е хвърлил око и какво се е случило предната вечер. Нарин не се усещаше, че надавайки ухо, започва да свиква с един нов свят, който й беше чужд. Скоро започна да задава въпроси, свързани с разказаното от Дениз, да се интересува от развоя на събитията и с времето започна по-малко да избягва приятелите й. В действителност не бяха хора, от които трябваше да се страхува. Държаха се любезно с Нарин и правеха всичко по силите им да се чувства една от тях. Гневът, който бе хранила към тях през първите дни, се стопи, когато разбра, че те не са нищо повече от шепа младежи, богати търсачи на удоволствия. Не бяха родени там, където беше родена тя, не бяха израснали по местата, където беше израснала тя, и не бяха научили за живота неща, които знаеше тя. Животът, който те познаваха, беше съвсем различен, от този, който Нарин познаваше и това не беше нечия вина или избор. Ако тя бе имала възможност да избира или ако някой бе застанал пред нея, за да й предложи избор, тя несъмнено щеше да поиска да е на тяхното място. Би предпочела да израсне в изобилие и радост и да се губи в ежедневни, прости грижи. По-добре беше да е родена сред установен ред, семейството й да има планове за нейното бъдеще, да учи в колеж и да получи чисто нова кола в деня, в който завърши, беше по-добре отколкото да се бори сама и да си троши главата. През онези дни тя проклинаше късмета си повече от всякога, сърдеше се на едно от неговите проявления, наречено орис и останалото, което не знаеше как да именува. Не беше по-глупава от тези млади хора, но когато говореха на английски — защото сред тях често беше и дъщерята на един английски дипломат — гледаше тъпо и се чувстваше като истински идиот. Повечето от тях, освен английски, говореха френски и немски, а тя все още не беше преодоляла яслъханския си диалект. Въпреки всичките усилия, които беше полагала от дете вместо акцента на семейството си да възприеме този на нейните учители, понякога говореше на диалект и думите, които произнасяше, ставаха причина другите да се превиват от смях; в такива моменти толкова се срамуваше, че с цялото си сърце искаше да потъне в земята. Това бяха изречения като: „Отивам доле“ и когато Дениз я поправяше и казваше: Долу, миличка, долу! Не „доле“!, тя ставаше огнено червена. Но беше изпълнена с решителност, и както всеки човек, който беше преодолял много неща единствено с труд, знаеше, че ако желаеш нещо много силно, не може да не го постигнеш. Така както беше успяла да напусне Яслъхан, да дойде в Истанбул и да се подреди в този гигантски град, така можеше да поправи говора си. Имаше ли голямо желание, можеше да научи и английски, да се облича като хората около нея и да си придава важност. Същественото беше да иска, а тя искаше — и то много.