Между пустинята и живота

XIII. Същината на Иезусовата проповед е в това че не зове към богопоклонство хебреина, а - човека. Никой не е говорил така. Иезус отхвърля боговете, а признава - Бога. До него всеки народ създаваше свои богове. Той учи, че за всички има един бог - и този бог трябва да бъде търсен по духовни пътеки. Никой закон не може да го изясни на ума, да го покаже на погледа, да го разбули на чувството. Всеки трябва да дири бога в себе си. Никоя вяра не превъзхожда другите: всички вери са суетни и безсилни да изкупят човека от мрачините, сред които го държи скована слепотата му. Бог е вътре - и той трябва да бъде търсен с постепенно пречистване на душата. Всичко друго е само измама. Обвиниха Иезуса, че не тачи седмия ден, наречен сабат197. А той ги запита: „Кажете ми, маловерци, спи­ра ли ручеят да тече в деня сабат? Не грее ли тогава слънце? Не цъфтят ли цветя и в седмия ден? Спира ли тогава пшеницата своя растеж и гроздето - своето зреене? Та как искате синът на Бога да не работи в деня сабат? Не е ли целебен ручей словото на правда­та? Не е ли слънце учението за Божо царство? Не е ли, мъдростта хляб на вечен живот и вино на сигурно спа- -сение? Защо да млъкна?"

XIV. Учението на Иезуса изглажда основната разлика между хората, дирещи правда: разликата по вяра. В притчите си той издига често езичници, прозейлити и самаряни над хебреи. Синовете на Израеля мразят езичниците, а Иезус казва, че Бог щял да отнеме своето лозе от наемниците иудеи, за да го повери на наемници езичници. Самарийците пазят стар култ, враждебен на иерузалемския. Хебреите ги ненавиждат. А Иезус има в Сихем ученици, понякога самин живее в градовете на Самария198, среща се често със самарийци. В една притча, която обяснява истинския образ на милосърдието, той взема за главен деец един самариец, пригледал захвърления край пътя клетник, когото разбойници ранили и ограбили. Преди самариеца мина­ли по същия път левит и жрец, ала отвърнали и двама­та студен поглед от него. Друг път Иезус надълго при­казвал с една самарийка въпреки строгата повеля на закона - никой хебреин да се не среща със самариец, нито да взема от него храна или питие. А Иезус пил от водоноса на самарийката и в беседа с нея й разкрил истинския път на богопочитането. „Ще дойде ден - хората да се не покланят Богу нито на Хоразин199, ни- то в Иерузалем, нито навръх тази планина: в дух и в истина ще тачат хората тогава своя Бог, защото е бог на дух, а не - обитател на храмове и планини."

XV. Народът нарича Иезуса „Месия" и „Син Давидов". Знае се, че сам Иезус отказва да е потомък на отколешния хебрейски цар, защото е роден в Назарет. А Назарет, Кана, Кафарнаум, Магдала и Тибериас се населяват от потомци на Забулена. Но пророческите книги на израелския народ говорят, че Месия ще се роди от Давидов род. И народът нарича своя проповедник Син Давидов. Без да знае Иезус, учениците и после­дователите му плетат за него чудни приказки и с то­ва добродушно възвеличават образа на своя учител. Те му приписват чудеса. А той еднаж каза на сбраните, които молеха от него чудо: „Ако полети камък, пада на земята. Но полети ли духът, възнася се на небето. Вие искате чудо. Не ви ли стига това, че духът се възнася, вместо да падне? Или искате да спра полетелия ка­мък, за да ви не удари? Това ли зовете чудо? Не, маловерци: вие сте хвърлили над главите си този камък и ничия сила не може да го отпрати в небето. Чудо - ня­ма. И чудотворци не са живели никога."