Студена кръв
- Автор: Пенчев Николай
- Серия: Старобългарски загадки #6
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 978-954-398-410-7
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Студена кръв». Краткое содержание книги:
Климент огледа групичката, отбелязвайки, че в нея влизат всички, с изключение на слабоумния Йосиф, след което поиска и Невестулката му донесе от кухнята менче, подобно на онова, което беше предизвикало паниката по-рано. Напълни го с вода, макар и обикновена и накара братята да си го предават от ръка на ръка, като в същото време разпръскват водата около себе си, както бяха правили по време на шествието.
Наложи се да извършат процедурата няколко пъти, преди писарят да се увери, че всеки от монасите е имал възможност да пусне боята във водата, без другите да забележат. Който и да бе направил това, бе имал достатъчно време и възможност да изпълни намисленото, без да поема никакъв риск. Залисани в песните, собственото си положение и най-вече от факта, че по време на водосвета всички гледат къде отива водата, а не откъде идва, никой не би обърнал внимание, ако някой пуснеше нещо в съда.
Накрая Климент поиска да види дланите и пръстите на всеки от групичката, което предизвика ново недоволство, но което беше по-лошото, след огледа се оказа, че ръцете на всички са чисти и по тях няма следи нито от боя, нито от някакво друго багрило.
Разочарован, Климент пусна сърдитите братя да си вървят, чудейки се дали извършителят се бе оказал достатъчно съобразителен и бе измил веднага ръцете си, или изводите му бяха напълно погрешни и водата е била оцветена не от някой от монасите, а от демона, за когото говореха всички.
За да провери това, той отля малко от водата в калаена чаша, пусна намереното между стръковете здравец топче и внимателно разбърка. Скоро водата се оцвети в прекрасен, наситен червен цвят, което показваше, че наистина не се е превърнала в кръв, а е била оцветена.
Доволен, че е разрешил поне тази загадка, той излезе на двора. Искаше да намери иконома Филимон и да вземе от него ключа за катинара от стаята в старата кула. Чувстваше, че ставащото в манастира е свързано с нея, че част от загадката се крие зад каменните й стени.
Дали демонът не се беше настанил в тази забравена от времето обител, откъдето изкушаваше някой от монасите, нахлуваше в душата му и го караше да извършва ужасни неща?
Скоро щеше да разбере. А след това да разпита вратаря Безмер, чийто разказ може би щеше да допълни картината.
Филимон излезе заедно с останалите монаси от църквата и забърза към един от складовете. Климент се опита да го спре, но монахът се извини, че има много работа, която трябва да свърши колкото се може по-бързо.
- Много време изгубихме в безполезни занимания тази сутрин - каза той и махна с ръка, намеквайки за действията на Климент по-рано в столовата.
Климент беше решен да настоява, когато покрай тях мина вратарят Безмер. Той носеше калаена кана, пълна с вино, внимателно стъпвайки по замръзналата земя, сякаш се страхуваше да не се подхлъзне и разлее скъпоценната течност.
Писарят остави Филимон и препречи пътя на Безмер.
- Искам да поговорим - каза той. - Интересува ме миналото на този манастир.
Вратарят погледна със съжаление към каната, погледна отново писаря и измърмори:
- Да поговорим, щом се налага. Но не тук. Нека влезем в къщичката ми до вратата и опитаме от това вино, което с толкова мъка успях да изкопча от Беримир. Скъпи му се, сякаш е негова лична собственост.
- Не се безпокой усмихна се Климент и сложи ръка на рамото му. - Преди да те последвам, самият аз ще отида при Беримир и ще му поискам кана вино. Съмнявам се, че ще ми откаже.
- Това се казва сериозна приказка на сериозен човек! - Вратарят се ухили и облиза устни. - Ще се радвам да си поговоря с вас, господарю. Нека магерникът ти даде от мизийското. Пази го като очите си, но се надявам, че на теб няма да откаже. Аз ще отида да напаля мангалите.
Четвърт част и няколко изпити чаши по-късно писарят и вратарят се чувстваха все по-близки. У Безмер Климент намери неочаквано приятен събеседник, който не криеше мислите дълбоко в душата си, а спокойно споделяше възгледите си.
- Вярвам, че на небето има нещо или някой, който направлява съдбата ни - обясняваше вратарят, докато наливаше поредната чаша. - И това ми е достатъчно. Дали ще наречеш този някой Христос, Тангра, Перун или с някакво друго име, е въпрос на избор. Всеки има право да вярва и се моли на този, който той реши, а останалите трябва да зачетат избора му. Не ме разбирай погрешно - продължи Безмер. - Виждал съм как старият хан гонеше християните и ги избиваше. Беше ужасно, повярвай ми! Сега виждам как князът преследва тези, които не са християни. И защо е всичко това? Нима можеш да накараш човек да вярва в нещо толкова важно като Бог насила? Това трябва да става внимателно и полека, търсейки път към душата, а не принуждавайки тялото му.