Контролен изстрел

Дори не възниква въпрос кого да сложи на зъболекарския стол вместо себе си: макар да го е страх, но е срамота да има пълна уста такива зъби. И при Градус трябва да отиде лично, понеже кого другиго може да напсува в зависимост от настроението си и да го изпрати на майната си. Това е меко казано. С Ким Курзаев също само Турецки може да се уговори за помощ. Благодарение на предишното им познанство. Така че в института „Карпов“ също предстои да отиде лично. Какво да прави?

И той започна да звъни на дежурния по МУР, за да му намерят началника на втори отдел майор Яковлев и да му предаде телефонограмата, свързана със Семьон Червоненко.

Саша отиде в кухнята с чувство за известна неудовлетвореност от действията си и завари там Грязнов, вече успял да изпие първото кафе и да изпуши сутрешната си цигара.

— Саша, какво така лицето ти днес е особено? — поинтересува се Грязнов, оглеждайки приятеля си с философско око.

— Какво ми е? — Турецки не бе настроен за шеги.

— Ами трескаво.

— Отивам на зъболекар.

— Тогава защо тонът ти е такъв умиращ? Някой ще си помисли, че си изплашен.

— Нека мисли. Всеки човек трябва да се бои от нещо. Ето ти например трепериш от ужас в самолет. Нали си ми разказвал.

— Е, обидихме ли се? — изуми се Грязнов. — Саша, какво ти става?! И аз не обожавам зъболекарите, дори не мога да кажа кое е по-лошо — самолетът или зъбарят… Добре, не се бой, ами я кажи как върви делото за богаташите?

Славка знае: за да помогнеш на някого да се съвземе, трябва да го бутнеш на професионална тема. Както обикновено, Турецки налапа въдицата и докато сърбаше вече изстиналото кафе, започна схематично, естествено, в общи линии да разказва. Грязнов слушаше внимателно, ругаеше тихо и поклащаше осъдително глава. И завърши късия си разказ с неочаквано предложение:

— Виж сега, Саша, ако се наложи пак нещо да се разбива, счупва, отваря без санкция, не се стеснявай, ние с Дениска сме насреща, винаги сме готови да помогнем, не се съмнявай. Между другото, къде го изпрати на ранина? Поиска да го освободя за целия ден.

— Абе хрумна ми една мисъл… една идейка. Може нищо да не стане.

— А, знам ги аз твоите идеи — намигна многозначително Грязнов. — От тях винаги нещо излиза. Добре, пази тайна, не настоявам, нека момчето се учи… Да, нали не си забравил, че Шура ни е канила днес на гости?

— Помня. Макар да не изпитвам никакво желание да гледам онова милиционерско котило.

— Какво котило! Ще бъдат все наши момчета, сърдечна компания, не повече от десет човека. Сякаш не познаваш Шура. Тя и миризмата на чуждите не понася…