Ритуалът [bg]

— Изключи си фенера — каза той с усмивка и спря своя.

Видя колебанието в очите ѝ, но само за миг. След това тя едно движение на палеца си премести плъзгача назад. Тъмнината ги погълна на мига.

Стояха мълчаливо, без да помръдват, в пълна тишина.

Лишени от стимули, сетивата им сякаш се изостриха, за да дадат информация на съзнанието. Едва сега Петър усети миризмата, която се носеше из застоялия въздух. На влажни камъни, на нещо сладникаво, което не можеше да определи, и колкото и да бе странно, едва доловима миризма на стари въглени. Като че ли някой бе палил огън в пещерата неотдавна. Някъде далеч напред се долавяше монотонният звук от самотно падащи капки вода.

— Страшничко, нали? — гласът му отекна в мрака.

— Представи си да си дете, само в тая дупка. Кой знае какво ти минава през ума…

Леко изтракване напред в пещерата ги накара да подскочат. Боряна извика.

Петър светкавично включи фенера и го насочи към звука. Въртеше снопа из цялото свободно пространство, но освен скалите и отблясъците на сталактитите нямаше никого.

Звукът се повтори отново и стана ясно, че е извън обсега на лъча на фенера.

— Какво е това? — почти викаше Боряна. — Пете, там, светни там…

Протегнала ръка напред, тя се въртеше и сочеше ту в една, ту в друга посока, но където и да осветяваха, виждаха само скали.

Звукът не се повтори повече.

— Какво… Какво беше това? — гласът на Боряна звучеше, сякаш тя е на прага на истерията.

— Спокойно, успокой се — тихо ѝ говореше Петър, като я хвана за ръката. — Нищо, нищо няма. Камък се е откъртил и се е изтърколил.

Тя го погледна, дишайки учестено.

— Помниш ли, че децата са се плашели? Ето какво е било. Спокойно…

Думите му звучаха преднамерено монотонно, дори безизразно, въпреки че той самият се бе стреснал. Не можеше да си позволи да изпадне в паника, не и тук. Протегна ръка и обгърна раменете ѝ.

— Виж, няма никой.

Гърбът ѝ бе напрегнат, можеше да го усети, но също така усети как тя се притиска в него, търсейки закрила.

— Да… няма никой — каза тя неуверено и се отдалечи от него.

— Искаш ли да се върнем?

Тя сведе очи и пое дълбоко въздух няколко пъти.

— Извини ме, моля те. Не знам какво ми стана. Просто…

— Не е необходимо да се извиняваш, аз също се стреснах.

Тя се усмихна. Очите ѝ вече не гледаха така налудничаво.

— А ония деца, а?

— Чуди се после защо за затрупали отвора. Искаш ли да седнем за момент?

Боряна поклати глава.

— Давай да вървим. Не се тревожи, добре съм — каза и се обърна към вътрешността на пещерата.