Дълбините

Двайсет и пета глава

Керълайн далеч не беше педантична по отношение на личните си вещи — според нея най-хубавите неща трябваше да бъдат носени, за да предизвикват възхищение и радост, а не да се прибират старателно в очакване на някой по-добър ден — но на светлината на новото утро дори тя забеляза, че два от гребените ѝ, украсени с рубини, са изчезнали. Разрови се на таблата, на която държеше по-обикновените си бижута. Там ги откри, но по този начин получи възможност да прегледа скъпоценностите си, и честно казано, остана разтревожена от видяното. Липсваха доста неща. Сигурно беше забравила едно или две, когато бяха потеглили, или ги беше опаковала заедно с домакинските вещи, които щяха да бъдат доставени в сандъци до бащината ѝ къща, но беше сигурна за няколко свои бижута, които беше приготвила за това пътуване, а сега ги нямаше. Няколко гривни, един пръстен… и златната брошка със сърце и стрела.

Сърцето ѝ заби по-бързо, когато забеляза липсата на последната: това бижу беше важно за нея. Лилиан се беше влюбила в тази брошка и се беше изказала ласкаво за нея в деня, когато беше дошла да направи пробата на Керълайн за онази синя рокля от модната къща на Лусил в Лондон. Двете си бъбриха цял следобед като истински приятелки. Керълайн, която пътуваше в траур след смъртта на съпруга си, не познаваше много хора в Лондон — само шепа от деловите контакти на баща ѝ, които да я представят, така че времето ѝ беше запълнено с покани за чай, посещения на музеи и няколко музикални салона, но не си беше създала истински приятелства. До този ден.

Тя прерови отделенията на малкото си сандъче за бижута с нарастващо раздразнение. Гневът беше придружен от безпокойство, все едно по цялото ѝ тяло бяха плъзнали паяци. Сякаш щеше да изскочи от кожата си. Каква катастрофа беше това пътуване само! Тя едва не запрати сандъчето по стената.