Дванадесетте стола
- Автор: Петров Евгений Петрович, Ильф Илья Арнольдович
- Серия: Остап Бендер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Д. Загоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дванадесетте стола». Краткое содержание книги:
Скоро в начинанието се включва Остап Бендер — чаровник и авантюрист, надарен с таланта да се възползва от човешките пороци. Великият комбинатор е лишен от скрупули, но пък притежава остроумие и хаплив език, а изобретателността му да се добере до столовете и да набавя средства за делото е безгранична — от основаване на тайно политическо общество до организиране на междупланетен турнир по шахмат…
Течението го носеше към откритото море на приключенията.
Глава XXVI
Две визити
Подобно на разповито бебе, което не остава нито за секунда спокойно, а разтваря и стиска безсилните си юмручета, рита с крачета, върти главичката си, голяма колкото едра антоновска ябълка и с шапчица, и изпуска мехурчета из устата си, Авесалом Изнуренков се намираше в състояние на вечно безпокойство. Той постоянно движеше пълните си крачка, въртеше избръснатата си брадичка, ахкаше и охкаше и така жестикулираше с косматите си ръце, сякаш правеше гимнастика с ластик.
Той водеше много неспокоен живот, навсякъде се появяваше и нещо предлагаше, летеше по улицата като изплашена кокошка, говореше нещо бързо на глас, сякаш изчисляваше застраховката на покрита с ламарина тухлена постройка. Същността на неговия живот и на дейността му се заключаваше в това, че той органически не можеше да се съсредоточи върху каквато и да била работа, предмет или мисъл повече от една минута.
Ако остроумието не се харесваше и не извикваше спонтанен смях, Изнуренков не убеждаваше редактора както другите, че остроумието е добро и че за да бъде напълно оценено, то се нуждае само от малко размишления, а тутакси предлагаше ново.
— Което е лошо, то си е лошо — казваше той, — не ще и дума. В магазините Авесалом Владимирович създаваше такава галиматия, така бързо се появяваше и изчезваше пред очите на слисаните продавачи, така експанзивно купуваше кутия шоколадени бонбони, че касиерката очакваше да получи от него поне тридесет рубли. Но Изнуренков, подскачайки край касата като балерина и подръпвайки връзката си, сякаш го душеха, подхвърляше върху стъклената плочка смачкана трирублевка и като блееше благодарно, изчезваше.
Ако този човек можеше да се спре поне за два часа, биха станали най-неочаквани събития.
Може би Изнуренков би седнал на масата и би написал прекрасна повест, а може би и заявление до взаимоспомагателната каса, за да му се отпусне безвъзмезден заем, или пък нов параграф към закона за ползуване на жилищната площ, или книгата „Как да се обличаме и как да се държим в обществото“.
Но той не можеше да направи това. Бясно действуващите крака го отнасяха, моливът изхвръкваше като стрела от движещите се ръце, мислите отскачаха.
Изнуренков тичаше из стаята и печатите по мебелите се полюляваха като обици на танцуваща циганка. На стола бе седнала веселата девойка от предградието.
— Ах, ах — възклицаваше Авесалом Владимирович, — божествено! „Царицата с взор и глас пира разкошен оживява…“ Ах, ах! Висока класа!… Вие сте кралица Марго.
Кралицата от предградието нищо не разбираше от всичко това, но се смееше почтително.
— Но яжте шоколад, яжте, моля ви се! Ах, ах!… Очарователно!
Той току целуваше ръцете на кралицата, възхищаваше се от скромния й тоалет, пъхаше й котака и питаше угодливо:
— Прилича на папагал, нали? Лъв! Лъв! Истински лъв! Кажете, нали е необикновено пухкав?… Ами опашката! Опашката! Кажете, нали опашката е наистина голяма? Ах!
След това котакът избяга в ъгъла и Авесалом Владимирович притисна ръце към меката си бяла гръд и започна да се кланя някому през прозореца. Изведнъж в неговата буйна глава щракна някаква клапа и той започна предизвикателно да остроумничи по повод физическите и душевни качества на своята гостенка:
— Кажете, тази брошка наистина ли е от стъкло? Ах! Ах! Какъв блясък!… Вие ме ослепихте, честна дума!… А кажете ми, Париж наистина ли е голям град? Там наистина ли има Айфелова кула?… Ах! Ах!… Какви ръце!… Какъв нос!… Ах!
Той не прегръщаше момичето. За него беше достатъчно да му казва комплименти. И той не млъкваше. Потокът комплименти бе прекъснат от неочакваната поява на Остап.
Великият комбинатор въртеше в ръцете си някакво листче и строго попита:
— Тук ли живее Изнуренков? Вие ли сте?
Авесалом Владимирович тревожно се взираше в безизразното лице на посетителя. В неговите очи той се мъчеше да прочете какви именно претенции ще бъдат предявени сега: глоба ли за счупеното при разговор в трамвая стъкло, призовка от народния съд за неплатен наем или пък покана за абониране за списанието на слепите.