Бялата планина
- Автор: Уингроув Дейвид
- Серия: chung kuo #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата планина». Краткое содержание книги:
Старецът остави купата с ча и кърпата, приближи се към момчето и приклекна над него.
Болка кривеше лицето му, почти се беше озъбило, цялото му тяло се бе свило на кълбо, сякаш нещо го ядеше отвътре. Мяташе се насам-натам, сякаш се бореше със себе си, после се разтресе така, че старецът се уплаши, и замря неподвижно.
— Gweder… — промълви то. — Gweder…
Говореше тихо, почти нежно, ала самата дума беше твърда. Туан Ти Фо никога не бе чувал нищо по-странно от тези две срички.
Възцари се тишина, след това момчето проговори пак — сякаш цялото му същество се беше съсредоточило в мърдащите устни:
— Pandr’a bos ef, Lagasek?
Този път гласът беше дрезгав, почти гърлен. Туан Ти Фо усети как през него премина тръпка от страх, ала се успокои — тих гласец запя вътре в него чен йен срещу страха.
— Travyth, Gweder. Travyth…
Присви очи — беше разбрал. Два гласа. Първият — много по-тих и нежен от втория. Гведер и Лагасек… Но какво означаваше това? И що за език беше този? Никога преди не го беше чувал.
Наблюдаваше го, забелязваше как се променя лицето му — в един миг беше грозно, в следващия — спокойно, почти невинно. Сега беше грозно, устата — разкривена. Отново говореше Гведер. Гласът му беше груб, той сякаш изплюваше предизвикателно думите:
— Praga obery why crenna? Bos why yeyn, Lagasek!
Момчето се разтресе и лицето му се промени — цялата злоба, целият гняв изчезнаха. Сега то отвърна тихичко, острите краища на думите бяха заоблени. И все пак в думите се долавяше болка. Болка и ужасно чувство за загуба.
— Yma gweras yn ow ganow, Gweder… gweras… ha an ryth bos tewl.
Промените бяха толкова резки, че старецът потрепери. А смехът…
Смехът беше демоничен. Сега лицето сияеше с тъмна, алчна злоба. Зло лице.
— Nyns-us pyth, Lagasek.
Такава ужасна подигравка беше изписана на това лице, че на Туан Ти Фо му се прииска да го фрасне с юмрук.
Бавно, много бавно злобата се оттече навътре в тъканта на лицето. Чертите на момчето отново придобиха доброта и човечност.
— A-dhywar-lur… — задъха се то. — A-dhywar-lur. — После изкрещя с болка: — My bos yn annown… Yn annown
Туан Ти Фо изпусна дъха си на пресекулки. Стана рязко, прекоси стаята и застана пред лавичката с книги. Извади една книга, приклекна пак, затвори очи и взе да разгръща книгата напосоки и да чете каквото първо му попаднеше пред погледа.
Усмихна се. Беше улучил пасаж по средата на Книга първа — един от любимите му. Зачете — гласът му беше инструментът, с който щеше да утеши момчето:
— Трийсет спици делят една главина. Приспособи нищото вътре към непосредствената цел и ще можеш да използваш каруцата. Меси глината, за да направиш съд. Приспособи нищото вътре към непосредствената цел и ще разбереш как да използваш съда. Изрежи врати и прозорци, за да направиш стая. Приспособи нищото вътре към непосредствената цел и ще разбереш как да използваш стаята. Така ние се сдобиваме с Нещо, ала можем да го използваме само чрез достойнствата на Нищото.
Погледна надолу, забеляза как момчето не помръдва, сякаш го слушаше, ала все още беше заспало.
— Кое си ти, момче? — попита той тихо и остави книгата на пода. Протегна ръка, издърпа одеялото и го зави. Да — помисли си, — и какво те е довело тук при мене? Защото е сигурно, че орисниците са те довели при мене, както е сигурно, че тази сутрин насочиха стъпките ми по път, по който никога досега не съм минавал.
Облегна се назад, взе книгата и отново се зачете, като остави думите на Лао Цзъ — думи на вече повече от 2 500 години — да се стелят над спящото момче и да му носят утеха.
— Е?
Кар погледна мрачно приятеля си и остави купичката си с ча.
— Нищо. Следата изстина. Проследих момчето до фабриката, но там следите свършваха. Сякаш е пропаднало вдън земя. Няма начин да е преминало покрай охраната.
Чен седеше на масата срещу Кар.
— Значи е още там. В тази фабрика.
Кар поклати глава.
— Цялата я разглобихме. В буквалния смисъл. Вкарах вътре сто души, които разглобиха всичко чак докато останаха голи стени. И пак нищо.
— Пропуснали сме нещо, това е. Ще се върна там с тебе. Можем да я претърсим пак.
Кар наведе глава.
— Може. Но съм я претърсил вече петнайсет-двайсет пъти. Като че ли се е изпарило.
Чен впери поглед в приятеля си. Никога не беше виждал Кар толкова навъсен.
— Горе главата — насърчи го той. — Не може да е чак толкова зле.