Чудакът Томас (Завръщането)

Тя заслужаваше да гние в затвора. По мое мнение дори си беше заслужила екзекуция. И следователно в смъртна опасност, с цел да спася себе си или Дани, аз имах правото — и задължението — да я убия.

Ала никой не заслужава такава ужасна смърт — да бъде разкъсан и изяден жив от див звяр. Независимо от обстоятелствата ми се струва неаргументирано да позволиш да се извърши подобна жестокост при положение, че жертвата е въоръжена с пистолет и може да се защити, ако бъде предупредена своевременно.

Всеки ден ние си проправяме път сред дърветата от гората на морала, стъпваме по вити пътеки, чийто край не се вижда. Често се загубваме. Когато сме объркани и не можем да решим по коя пътека да продължим, се надяваме, че свише ще ни бъде даден знак, който да следваме. Ако разчиташ на знаци обаче, можеш да се отклониш от моралните си задължение и да получиш тежка присъда след смъртта.

Ако леопардът във високопланинските снегове на Килиманджаро, където природата със сигурност не би го пратила, се смята от всички за знак на съдбата, тогава какво означава внезапната поява на изгладняла пума в изгорения хотел?

Този свят е много загадъчен. Понякога ние долавяме мистерията и се оттегляме в съмнение и страх. Понякога махваме с ръка и продължаваме напред. Аз предпочетох да махна с ръка. Докато чакаше да се превърна в звяр, миг преди да разбере, че в крайна сметка не е непобедима, Датура накрая забеляза, че вниманието ми е привлечено от нещо зад гърба й. И се обърна да види какво е то.

И щом се обърна, в нея се забиха острите като бръсначи зъби и нокти.

Тя изпищя, но при свирепата атака пумата изби пистолета от ръката й, преди тя да успее да се прицели и да натисне спусъка.

В духа на определящата мига мистерия оръжието изхвръкна към мен и аз го хванах във въздуха с елегантно движение.

Може би тя вече беше смъртоносно разкъсана, без надежда за спасение, но неизбежната истина е, че не застрелях звяра, а направо побягнах към северния край на сградата, към стълбите. Никога не съм твърдял, че съм света вода ненапита. Макар че не останах да видя пролятата кръв или пиршеството на пумата, никога няма да мога да залича писъците й от паметта си.

Сигурно шивачката, легнала под ножа на „Сивите прасета“, е пищяла така. Или децата, затворени в онази къща в Савана.

Някой друг изръмжа — къде от гняв, къде от ярост — но не беше пумата.

Хвърлих поглед назад — фенерчето на Датура се мяташе насам-натам в хватката на хищника.

Малко по-нататък, откъм южната страна на сградата, отвъд черните колони, които спокойно можеха да служат за входа към ада, се показа друга светлина, придружавана от масивна сянка. Андре.

Писъците на Датура секнаха.

Андре насочи фенерчето първо към нея, а после лъчът откри и хищника. Не знам дали имаше пистолет, но и да имаше, не го използва.

Запази дистанция от гигантската котка с нейната плячка, но в същото време продължи да се приближава към мен. Реших, че няма да се спре, докато не ме хване. Обикновено инерцията е на страната на тежките локомотиви.