Музей на страха
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Музей на страха». Краткое содержание книги:
Когато екскаваторите, копаещи основите за нов строеж в Манхатън, захапват стара тухлена стена, отдолу зейват катакомбите на ужаса: тридесет и шест трупа, зазидани под земята от неизвестен сериен убиец.
Специалният агент на ФБР Пендъргаст и археоложката Нора Кели са въвлечени в паралелното разследване на две серии убийства: едната следа води към тунелите под строежа — и към миналото; другата, по-страшната — към днешния ден. И двете са свързани с потресаващи медицински експерименти над живи човешки същества. Медиите гърмят за убиец „папагал“, който повтаря маниера на своя незнаен предшественик и искат решителна намеса от властите. Но тъкмо агентът и Нора започват да свързват разбърканата мозайка на престъпленията, нова вълна от насилие изригва около тях и шеметните събития ги изправят пред невероятни разкрития.
Пендъргаст отстъпи назад върху паважа, оглеждаше булеварда и мислеше усилено. От всички улици, които бе посетил, единствено „Литъл Уотър“ вече не съществуваше през двайсети век. Беше засипана, върху нея имаше строежи, беше забравена. Беше я виждал на стари карти, разбира се; но нито една карта нея налагаше върху сегашния Манхатън…
По улицата се спускаше невероятно опърпан мъж с конска каруца, дрънкаше звънец и събираше боклук срещу заплащане, а подире му тичаха чифт питомни прасета. Пендъргаст не му обърна внимание. Вместо това се върна на тясното пътче, като се спря на входа на „Кравешкия кът“.
Макар че след изчезването на улица „Литъл Уотър“ по съвременните карти беше трудно да се прецени, Пендъргаст вече бе наясно, че и двата приюта се намираха на гърба на тези ужасни жилищни сгради. Тях вече ги нямаше, но плетеницата от тунели, която някога бе обслужвала престъпните жители, би трябвало да е останала.
Огледа алеята към двете й страни. Кланица, фабрика за лед, изоставена водна подстанция… Изведнъж осъзна, че в това имаше абсолютна логика.
Вече по-бавно Пендъргаст тръгна обратно, насочи се към улица „Бакстър“ и северните й разклонения. Можеше, разбира се, да прекрати пътуването си в този момент — да отвори очи към съвременните книги, телевизори и мониторни екрани — но предпочете да продължи мисловното си упражнение, за да се завърне по дългия път към болницата „Леноксхил“. Любопитен беше да види дали пожарът на „Музея на Шотъм“ е бил овладян. Можеше и да наеме карета за по-нататъшния си път. Или още по-добре — да мине покрай кръга на Медисън скуеър, покрай „Делмонико“, покрай палатите по Пето авеню. Имаше достатъчно време за размисъл, далеч повече, отколкото си бе мислил, а 1881 година беше достатъчно добро място, където да стори това.
Четиринадесета глава
Нора се спря пред сестринската стая да попита коя е новата стая на Пендъргаст. Въпросът й срещна море от враждебни лица. Очевидно — помисли си Нора, — в „Ленокс“ Пендъргаст е толкова популярен, колкото беше и в „Сейнт Люкс — Рузвелт.“
Намери го в леглото, щорите бяха плътно спуснати. Изглеждаше много изморен, лицето му бе посивяло. Бяло-русата му коса се бе слепнала на челото, очите му бяха затворени. Когато влезе, те бавно се отвориха.
— Съжалявам — рече Нора, — изглежда идвам в неподходящо време.
— Съвсем не е така. Аз ви помолих да дойдете. Моля ви, разчистете онзи стол и седнете.
Нора свали купчината книги и вестници от стола на пода и отново се запита за какво беше всичко това. Вече му бе докладвала за посещението си при старата дама и му бе казала, че това е последната задача, която изпълнява за него. Той трябваше да разбере, че беше време тя да се заеме отново с кариерата си. Колкото и да беше заинтригувана, нямаше никакво намерение да си прави професионално харакири заради тази работа.
Очите на Пендъргаст се притвориха почти напълно, но между почти слепилите се клепачи можеха да се видят бледосините му ириси.
— Как сте?
Вежливостта изискваше да зададе този въпрос, но нямаше да пита нищо друго. Щеше да изслуша каквото имаше да й каже и след това да си тръгне.
— Ленг е отмъквал жертвите си от самия „музей“ — каза Пендъргаст.
— Откъде знаете?
— Залавял ги е в дъното на една от залите, най-вероятно задънен коридор, в който е имало особено зловещ експонат. Изчаквал е посетителят да остане сам, след това го е сграбчвал и е измъквал нещастника през врата зад експоната — врата, която е водела към въглищната изба. Постановката е била съвършена. По онова време от този район непрекъснато изчезвали хора. Ленг несъмнено е подбирал жертвите си така, че изчезването им да не бъде забелязано — улични хлапета, момчета и момичета от приютите.
Говореше монотонно, сякаш преговаряше наум откритията си, а не ги обясняваше на Нора.
— Използвал е за тази цел „музея“ от 1872 до 1881 година. Знаем за трийсет и шест жертви, но може би са били повече, от които Ленг се е избавил по някакъв начин. Както знаете, носели са се слухове, че от „шкафа“ изчезват хора. Това несъмнено е увеличавало популярността му.
Нора потръпна.
— През 1881 година е убил Шотъм и е изгорил сградата. Ние, разбира се, знаем защо. Шотъм е разкрил какво върши. Поне го излага в писмото си до Макфадън. Но това писмо донякъде ме подвеждаше непрекъснато. Ленг би убил Шотъм и без друго. — Пендъргаст направи пауза и пое на няколко пъти дълбоко дъх. — Сблъсъкът му с Шотъм е бил извинението, което му е било нужно, за да изгори „музея“. Разбирате ли — първата фаза от работата му била завършена.