Айсбергът на смъртта
- Автор: Ролинс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Айсбергът на смъртта». Краткое содержание книги:
Както и него. Отново насочи вниманието си към ледените тунели. Имаше мисия — да намери изгубилите се цивилни и да осигури безопасността им.
Вдигна високоговорителя и натисна бутона. Думите му изтрещяха като изстрели и ехото се разнесе из тунелите.
— Говори капитан трети ранг Брат! Ако някой ме чува, моля да отговори!
Свали устройството. Ушите му звъняха. Трябваше да мине малко време, преди да може да чуе евентуален отговор. Но не очакваше такъв. Бяха търсили и крещели в продължение на половин час без никакъв резултат. Затова когато накрая някой все пак отвърна, не беше сигурен дали е истина или просто халюцинира.
Уошбърн се обърна към него, повдигнала вежди.
Тогава викът се повтори — слаб, но въпреки това ясен:
— Насам!
Идваше някъде отпред.
Забързаха заедно по посока на гласа. Брат намести пушката по-високо на рамото си. Бойната му куртка и канадката бяха натежали от амунициите, събрани от хората му преди да се изнесат обратно в подводницата. Уошбърн беше натоварена не по-малко, но въпреки това го изпреварваше.
Тунелът завърши в голяма ледена пещера, пълна с въртящи на празен ход генератори, лампи и оборудване. Въздухът бе осезаемо по-топъл и влажен. Задната стена на пещерата бе от напукана вулканична скала.
— Христе! — тихо изруга той.
Дребен плешив мъж с разкопчана канадка се заподхлъзва към тях през леденото езеро на пода на помещението. Беше един от учените в базата. Придружаваха го двама по-млади мъже.
— Доктор Огден? — разпозна го Уошбърн. — Защо сте още тук? Не чухте ли заповедта за евакуация?
— Да, да — задъхано каза той, като стигна до тях. — Но моята работа няма нищо общо с политиката. Това е наука. Не ми пука кой контролира станцията, стига образците ми да са защитени. Опасно или не, не бих ги оставил за нищо на света. Особено в това критично положение. Размразяването почти приключи.
— Образци ли? Размразяване? Какви ги дрънкате, по дяволите?
— Те трябва да бъдат защитени — настояваше ученият, — Трябва да ме разберете. Не мога да рискувам да изгубя данните.
Брат забеляза как по-младите помощници на мъжа пристъпват от крак на крак и кършат ръце. Докторанти, доколкото можеше да прецени по външния им вид. Май не споделяха съвсем убеждението му.
— Трябва да видите със собствените си очи! — каза доктор Огден. — Долавяме ЕЕГ-активност!
И забърза обратно в посоката, откъдето беше дошъл, право към стената от вулканична скала. Уошбърн го последва.
— И доктор Рейнълдс ли е тук?
И Брат тръгна, за да чуе отговора. „Ако всички липсващи са тук…“
Но докторът разби надеждите му.
— Аманда ли? Не, не зная къде е — той се обърна и сви вежди. — Защо?
— Трябва да е някъде тук — отвърна Уошбърн. — Смята се, че е тръгнала с доктор Макферън да търсят някаква студентка.
Огден разтърка замръзналия си мустак.
— Не зная нищо за това. През цялата нощ бях тук с останалите биолози.
Докато наближаваха стената, Брат забеляза от един от процепите да изтича вода, която се плискаше под краката им. Биологът ги поведе към нея. Но само след няколко стъп-ки пред тях се появи нов силует, който тичаше право насреща.
Беше друга студентка — млада жена в началото на дваде-сетте. Брат я подхвана, когато тя се подхлъзна в паниката.
— Професоре? Н-нещо става!
— Какво?
Жената посочи назад към процепа. Опита се да проговори но в очите и се четеше само див ужас. Огден се наведе към нея.
— Какво се е случило?
Тръгнаха натам. След десет крачки се озоваха в пространство с размери на двоен гараж. Нещо като мехур в стената. Осветяваха го още лампи. Навсякъде бе разхвърляно оборудване.
Брат ахна — и от гледката, и от миризмата. Едно лято бе работил в рибна фабрика в Монтерей. Помнеше жегата, вонята на разлагащи се рибешки черва, миризмата на кръв. Тук беше същото. Но не риба бе причина за миризмата.
Одраното и изкормено тяло на някакво бледо създание бе обърнато на една страна. Приличаше на кит белуга, но имаше крака. Съществото не беше единствено. Други шест лежаха свити на кълбо на пода. Към две от тях бяха прикрепени разноцветни проводници, свързани с машини и видеоекрани. На малките монитори преминаваха синусоиди.
Огден се огледа.
— Не разбирам — каза той и се обърна към паникьосаната докторантка. — Какъв е проблемът?
Тя посочи едно от свитите на кълбо същества — онова, ко-ето се намираше най-близо до изкормения си събрат.