Коприна и стомана

— О, лейди Бекфорд. Питах се дали ще дойдете тази вечер. — Зави й се свят. Не го бе видяла да се приближава. Сега й изглеждаше различен — по-хладен и по-недостижим, отколкото й се бе сторил в огледалото.

Тя повдигна гордо брадичка и се опита да го погледне високомерно, което беше трудно, имайки предвид високия му ръст.

— Мистър Уитли. — Това бяха единствените думи, които успя да произнесе. Всеки път, когато го погледнеше, чувстваше угризения за порочните си мисли.

Погледът му се плъзна по раменете й и надолу, към закръгления бюст, който надничаше от деколтето й. Очите му се задържаха там само миг, преди да се върнат на лицето й.

— Надявам се, че се забавлявате.

Ръката й се стрелна нервно към гърлото й. Не можеше да обърка хладната ирония в гласа му, нито пък твърдия поглед, който придаваше стоманен оттенък на очите му.

— Да… Разбира се, че се забавлявам. Защо не? — Но не й беше забавно, съвсем не. Не и откакто бе забелязала Натаниел Уитли в салона до дъбовата стая, потънал в разговор с племенника й.

— Ами не знам — отвърна й сухо той. — Когато преди малко разговаряхте с лорд Клинуърт, ми се стори, че добре се забавлявате. Чух, че той е на брачния пазар. И не е кой да е, а граф, който не може да преброи парите си — все качества, които жена с вашето положение не може да пренебрегне. — Устните му се извиха в нещо, но не беше усмивка. — Графът е мой клиент. Ако пожелаете, бих могъл да му подхвърля някоя добра дума за вас.

Уини поруменя до корените на косата си.

— За какво говорите? Нямам интерес нито към Клинуърт, нито към когото и да било другиго. И се чувствам обидена от намека, че бих преследвала графа заради титлата или състоянието му.

Нат повдигна вежди, но очите му останаха хладни и далечни.

— Приемете моите извинения в такъв случай. Но кой знае защо ми се струва, че няма да сте така възмутена, ако негова светлост ви предложи връзка, както се случи при моето предложение.

Право в целта!

— Не е същото и вие го знаете.

Красивите му устни се присвиха.

— Не, разбира се, че не е. Извинете ме, лейди Бекфорд. — Със скован поклон той се обърна и прекоси стаята, без да погледне назад.

Очевидно все още бе разгневен след последния им разговор. Но сега и Уини беше ядосана. Що за човек бе той? Нима наистина беше очаквал тя да се забърка в неприлични отношения с него? Колкото повече размишляваше над това, толкова по-див гняв я обземаше.

Както обикновено Нат не бе довел жена си — дори и на Коледа. Питаше се как ли се чувства бедната женица при такова пренебрежително отношение.

Уини видя, че Нат се присъедини към малка група мъже в дъното на стаята, които бяха наобиколили червенокосата дъщеря на лорд Брайърууд. Невъзможно й беше да си представи, че хладният и безчувствен мъж, с когото току-що е разговаряла, и младежът, когото някога бе обичала, бяха един и същи човек.

И все пак, в него имаше нещо, което събуждаше сетивата й. Нещо, което караше сърцето й да блъска като обезумяло в гърдите всеки път, когато той се приближеше към нея. Мразеше се за тази непредвидена реакция на тялото си, но, изглежда, нямаше начин да я контролира.