Франкенщайн (Или новият Прометей)
- Автор: Шелли Мэри Уолстонкрафт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Франкенщайн (Или новият Прометей)». Краткое содержание книги:
— Като млад — каза той веднъж — смятах, че съм създаден за велики дела. Умеех да чувствувам дълбоко, но в същото време притежавах и трезв ум, необходим за големи подвизи. Това осъзнаване на собствените достойнства ме крепеше в случаи, които биха хвърлили друг в униние. Смятах, че е престъпно да прахосвам в безплодна печал таланти, които биха донесли полза на ближните. Като си помислех само какво съм успял да постигна — не друго, а създаването на мислещо и чувствуващо същество, — не можех да не осъзная превъзходството си над всички останали хора. Ала именно тази мисъл, която ме окриляше в началото на моята кариера, ме кара сега още по-ниско да свеждам глина, Всичките ми стремежи и надежди отидоха напусто и също като архангелът, домогващ се до всевластие, окован във вериги, аз се намирам във вечен ад. Бях надарен едновременно с живо въображение и остър, аналитичен ум и съчетанието па тези качества ми позволи да роди идеята и да осъществя създаването на човешко същество. И сега не мога да си спомня без вълнение за какво мечтаех, докато още работех. В мислите си витаех из облаците, ликувах от съзнаването на собственото си могъщество, изгарях, като си представях последствията. Като дете още бях проникнат от големи надежди и благородни амбиции — а вижте сега какво падение! Ах, приятелю, ако ме бяхте срещнали по-рано, нямаше да ме познаете сега в това жалко състояние. Сърцето ми не знаеше униние, струваше ми се, че всичко ме води към великата цел, докато не паднах и никога, никога вече не ще се надигна.
Нима ми е съдено да изгубя този забележителен човек? Така копнеех да имам приятел, който да споделя стремежите ми и да ме обича. И о, чудо — аз го открих и тази морска пустош, но боя се, че съм го спечелил, за да оценя достойнствата му и отново да го загубя. Бих искал да го примиря е живота, но той отхвърля всякаква мисъл за това.
— Благодаря ви, Уолтън — каза той, — за добрите намерения спрямо един жалък несретник, но когато ми говорите за нови връзки и чувства, мислите ли, че нещо е в състояние да ми замени тези, които ме напуснаха? Може ли някой да стане за мен нов Клервал? Коя жена ще може да бъде втора Елизабет? Приятелите от детинство дори когато не ни пленяват с някакви изключителни достойнства, имат над душите ни власт, каквато по-късни приятелства не могат да добият. Те познават детските ни наклонности, които, колкото и да се променят по-късно, никога не се изтръгват с корена; те могат по-правилно да съдят за постъпките ни, защото са наясно с искрените ни подбуди. Братът или сестрата няма никога да се заподозрат един друг в лъжа или измама освен ако не са проявили такива склонности още от ранни години, докато приятел, колкото и силна да е привързаността, понякога може неволно да възбуди подозрения. А аз имах приятели, любими не само по навик или поради роднинската връзка, но и заради собствените им достойнства; където и да съм, аз чувам успокояващите слова на моята Елизабет и в ушите ми шепти гласът на Клервал. Те са мъртви и едно-един-ствено чувство може да ме склони да продължа да живея в тази самота. Ако бях зает с важни задачи или планове, обещаващи изключителна полза на човечеството, бих пожелал да живея, за да ги осъществя. Но не ми е писано; длъжен съм да преследвам и унищожа съществото, на което дадох живот — тогава моята земна мисия ще е изпълнена и мога да умра.
2 септември
Любима сестро, пиша ти в момент, когато над нас са надвиснали опасности и не зная дали някога ще видя милата Англия и скъпите ми приятели. Обкръжени сме от ледени планини, които не ни позволяват да се измъкнем и всеки момент заплашват да смажат кораба. Смелчаците, които убедих да тръгнат с мен на път, очакват да им помогна, но какво мога да направя? Положението ни е ужасно, но мъжеството и надеждата не ме напускат. И все пак изтръпвам при мисълта, че подложих на опасност живота на всички тези хора. Ако загинем, вината ще е в моите безумни проекти.
А ти какво ще си помислиш, Маргарет? Няма да научиш за моята гибел и нетърпеливо ще очакваш завръщането ми. Ще минават годините, от време на време ще имаш пристъпи на отчаяние, но надеждата ще продължава да те крепи. О, мила моя сестро, мисълта за мъчителното ти очакване е по-страшна за мен от собствената ми смърт. И все пак ти имаш съпруг и прелестни дечица и можеш да бъдеш щастлива — небето да те благослови и да ти дари щастие!
Бедният ми гостенин ме гледа с дълбоко съчувствие. Опитва се да ми вдъхне надежда и говори така, сякаш смята живота за най-ценен дар. Напомня ми колко често подобни премеждия са сполетявали мореплавателите, дръзнали да навлязат така навътре в морето, и въпреки волята си започвам да вярвам в щастливия изход. Дори моряците усещат силата на красноречието му — когато им говори, те забравят отчаянието; той им повдига духа и слушайки думите му, започват да вярват, че огромните ледени планини са само нищожни къртичини, които ще се стопят пред човешката воля. Но тези чувства са преходни; с всеки изминат ден излъганите очаквания увеличават страха им и аз се опасявам — отчаянието да не породи бунт.