Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

От 80-те години насам вероятно първостепенната външнополитическа цел на прозападно ориентирания елит на Турция е осигуряване на членство в Европейския съюз. Турция официално подаде кандидатурата си за членство през април 1987 г. През декември 1989 г. тя получи отговор, че членството й няма да се обсъжда преди 1993 г. През 1994 г. EС одобри кандидатурите на Австрия, Финландия, Швеция и Норвегия и вече се оформи широко разпространено очакване, че през следващите години ще се приеме положително решение относно кандидатурите на Полша, Унгария и Чешката република, а по-късно вероятно и на Словения, Словакия и Балтийските републики. Турците бяха особено разочаровани, че отново Германия, най-влиятелният член на Европейския съюз, не подкрепя активно тяхната кандидатура и вместо това дава предимство на централноевропейските страни.222 Под натиска на Съединените щати Европейският съюз сключи митническа спогодба с Турция, но пълноправното членство си остава далечна и съмнителна възможност. Защо бе игнорирана Турция и защо тя винаги си остава в края на опашката? Официално европейските държавници се позовават на ниското икономическо развитие на Турция и на по-малкото (в сравнение със скандинавските страни) зачитане на човешките права. На четири очи както европейците, така и турците са съгласни, че истинските причини се крият в ожесточената съпротива на Гърция и най-вече в обстоятелството, че Турция е мюсюлманска страна. Европейските държави не желаят да се изправят пред възможността да отворят границите си за имиграция от страна с повече от 60 милиона мюсюлмани и с голяма безработица. И което е още по-важно, те си дават сметка, че в културно отношение турците не принадлежат към Европа. Както заявява през 1992 г. пpeзидентът Йозал, лошата репутация на Турция по отношение на спазването на човешките права „е измислена причина Турция да не се присъедини към Европейския съюз. Истинската причина е, че ние сме мюсюлмани, а те са християни“, „те, обаче“, добавя той, „премълчават това“. На свой ред европейските политици са съгласни, че Европейският съюз е „християнски клуб“ и че „Турция е прекалено бедна, прекалено пренаселена, прекалено мюсюлманска, прекалено груба, прекалено различна в културно отношение, прекалено каквото си поискате…“. „Специфичните кошмари на европейците“, отбелязва един политически наблюдател, са свързани с историческата памет за „набезите на сарацините в Европа и за турците пред вратите на Виена“. Тези нагласи на свой ред пораждат разпространеното в Турция усещане, че „Западът не вижда място за мюсюлманска Турция в Европа“223.