Музика на душата

— В това има сирене — каза той, с обвинителен тон.

— Но той се е запилял някъде и преди да се усетя, вече бях наследила цялата работа. Искам да кажа, не съм се натискала за това! Защо аз? Да трябва да се разхождам наоколо с тази глупава коса… не това исках от живота…

— Е, със сигурност не е нещо, за което ти раздават брошури, за да го избереш като бъдещата си професия — рече Ридкъли.

— Точно така.

— И предполагам, че си обречена на това? — попита Ридкъли.

— Ние не знаем къде е отишъл. Албърт казва, че бил много депресиран от нещо, но не щял да каже какво.

— Боже мой! Какво би могло да депресира Смърт?

— Албърт като че ли смята, че той би могъл да направи нещо… глупаво.

— Боже мой! Не твърде глупаво, надявам се. Нима е възможно това? Би било… мортицид, предполагам. Или цидицид.

За най-голямо удивление на Сюзън, Ридкъли я погали по ръката.

— Но сигурен съм, че всички ние ще си спим по-спокойно по леглата, като знаем, че ти отговаряш — каза той.

— Всичко е толкова мръсно! Добри хора умират глупаво, лоши хора живеят до дълбока старост… всичко е толкова дезорганизирано. Няма никакъв смисъл. Няма никаква справедливост. Искам да кажа, ето го това момче…

— Какво момче?

За ужас и изненада на Сюзън, тя откри, че се изчервява.

— Просто едно момче — каза тя. — Предполагаше се вече да е умряло доста смешно, а аз щях да го спасявам, но тогава музиката го спаси, а сега го въвлича във всякакви неприятности и аз така или иначе трябва да го спася, а не знам защо.

— Музика? — каза Ридкъли. — Да не би да свири на някаква китара?

— Да! Как разбра?

Ридкъли въздъхна.

— Когато си магьосник, развиваш инстинкт за тези неща. — Поразчопли още малко бургера си. — И маруля, неизвестно защо. И едно много, много тънко резенче кисела краставичка.

Остави хляба да падне.

— Музиката е жива — каза той.

Нещо, което през последните десет минути беше чукало настойчиво на вниманието на Сюзън, най-накрая използва ботушите си.

— О, божичко! — каза тя.

— Кой точно е той? — учтиво попита Ридкъли.

— Толкова е просто! Тя попада в капани! Променя хората! Те искат да свирят м… Трябва да тръгвам — припряно каза Сюзън. — Ъ-ъ, благодаря ти за кашата…

— Ти изобщо не си яла — мило отбеляза Ридкъли.

— Не, но… но наистина хубаво я погледах.

Тя изчезна. След известно време Ридкъли се наведе напред и неопределено махна с ръка в пространството, където до преди малко беше седяла, така, за всеки случай.

После бръкна в плаща си и извади плаката за Безплатния Фестивал. Огромни, големи неща с пипала, това беше проблемът. Събери на едно място достатъчно магия и материята на вселената се протърква начаса, точно като някой от чорапите на Декана, които, Ридкъли беше забелязал, бяха в някакви изключително ярки цветове през последните дни.

Той махна с ръка към прислужниците.

— Благодаря ти, Моли, Доли или Поли — каза той. — Можеш да разчистиш това.

— Ъхъ, ъхъ.

— Да, да, благодаря ви.

Ридкъли се почувства съвсем сам. Беше му харесало да разговаря с момичето. Тя като че ли беше единственият човек на това място, който не беше кротък луд, нито съвършено зает с нещо, което той, Ридкъли, не разбираше.