Кръстоносен поход по джинси

— Объркали сме пътя — крещяха те — Така никога няма да стигнем Ерусалим. Вървели сме в кръг и ето ни отново пред планините, които взеха толкова мъртви.

— Не — енергично извика Анселмус — Това не са Алпите. Тази планина се казва Апенини и представлява най-обикновени голи хълмове, далеч не така високи и студени като върховете на север. Аз ги познавам, тук съм роден, искам да кажа, тук съм живял дълги години. Попитайте Рудолф ван Амстелвен, ако вярвате повече на това момче. Той познава страната и разположението на градовете, вече е бил тук. Рудолф ван Амстелвен настоя да минем по този дълъг обиколен път. Нямате право да се сърдите на нас. Ако искате да се оплаквате от продължителния и опасен поход, направете го пред него. Децата се двоумяха. Не изпитваха особено желание да търсят отговорност от Рудолф ван Амстелвен. Йоханис взе думата:

— Успокойте се, деца, Рудолф беше прав, като ни накара да заобиколим. А и ние не бързаме. В тази страна лятото е дълго. Анселмус го удари, но Йоханис не можеше да бъде спрян.

— Планината не е така непроходима, както изглежда, деца. Но ако не искате да вървим нататък, можем да се върнем.

— Ти да не си полудял? — изсъска му Анселмус. Йоханис извика:

— Кой иска да се върне вкъщи? — и думите му прозвучаха, сякаш се надяваше, че седем хиляди деца ще креснат „аз“. Но те не го направиха. Да се върнат, слея като са толкова близо до Генуа? Да се върнат, след като за няколко дена щяха да стигнат морето и да видят едно голямо чудо?

Те се посъветваха помежду си и неколцина решиха да питат Рудолф дали е вярно това, което говори Анселмус. Само той можеше да каже дали препятствието е наистина последното преди морето. Но къде беше той?

Те се разбягаха в различни посоки, като търсеха и питаха. Най-сетне намериха Франк или по-точно Франк тичаше запъхтян насреща им.

— Бързо — извика той — Много е зле… — и побягна обратно.

Няколкостотин деца с оръжие в ръка го настигнаха. Да не би да бяха нападнали ариергарда?

Франк ги заведе при една сенчеста горичка на около половин миля назад. Децата спряха стъписани, когато видяха какво става.

На земята, върху красивата червена мантия лежеше Каролус и скимтеше от болка. Рудолф, Леонардо, Хилде и Берто седнаха до него отчаяни.

— Каролус е болен. Каролус е ранен — носеше се от уста на уста. Тази вест веднага превърна негодуванието в силна загриженост, тъй като Каролус бе не само техният бъдещ крал, но и любимец на всички.

Дом Тадеус си проби път напред и се наведе над бълнуващото момче.

— Какво му е?

Ужасни болки мъчеха малкия крал. Момчешкото му лице аленееше от високата температура. Леонардо опипа пулса му, който бе силно ускорен.

Долф беше отчаян. От какво ли страдаше детето? Той предполагаше, че е яло отровни плодове или развалена храна, но Каролус дойде за миг в съзнание и с мъка промълви, че от два дни не е хапвал нищо. Да продължат нататък не можеше вече да става и дума. Планината можеше да почака. Децата започнаха да ся устройват бивак и положиха Каролус в шатъра. Долф отпрати всички, които не му бяха нужни. Позволи само на Хилде и Леонардо да останат, и на дом Тадеус, разбира се. Малко след това извика Марике, защото Хилде явно не бе в състояние да направи нищо. Тя можеше да обработва хладнокръвно и най-страшните рани или да почиства мръсотиите от болните деца, но от страданията на годеника и не бе на себе си и само ревеше. Естествено, всички очакваха, че и този път Рудолф ван Амстелвен ще покаже чудодейното си лечителско изкуство и Каролус ще се вдигне. Ала Долф не знаеше какво да прави. Какво му имаше на детето? Обикновеното разстройство не бе съпроводено от такава висока температура. Той опипа плахо корема на малкия крал и локализира източника на болката. Тогава проумя ужасяващата истина. Каролус имаше възпаление на сляпото черво!