Загубена любов, последна любов
- Автор: Роджърс Розмари
- Серия: morgan/challenger #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангел Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загубена любов, последна любов». Краткое содержание книги:
Що се отнася до Джини, бе започнало да й се струва, че се е озовала в друг свят, друго измерение, където царуваше безвремие, и където нямаше граница между деня и нощта. Единствената й връзка с реалността и живота бяха различните гласове и най-вече ръцете и гласът на мъжа, който наричаше себе си неин съпруг, и постоянно бе до нея. Той я слушаше, хранеше и й четеше. Говореше за децата й като за „нашите деца“ и й обещаваше, че скоро ще я събере с тях.
— Потърпи малко, сърце мое. Знам колко си нетърпелива и това ме натъжава, но съм ти обещал.
— Как можеш да ми обещаеш такова нещо? Дори ако Стив… ако Стив е все още зает с други неща, сигурна съм, че дон Франсиско никога няма да позволи да бъдат отведени. Ти не знаеш какъв е. Привързах се към него, защото е честен човек, но също така е и деспот. Близнаците са негови правнучета и той няма да отстъпи… Не, не знаеш какво говориш.
Усети притискането на устните му върху дланта си, преди той да отговори ободрително и малко загадъчно:
— Само ми вярвай, не давам празни обещания. Дон Франсиско… е, аз го познавам. Дори сме далечни роднини. Мисля, че ще мога да го убедя, че децата принадлежат на майка си.
Самият факт, че беше майка на две деца, й изглеждаше някак нереален. Понякога дори не си спомняше как точно е изглеждала. Колко ли време бе минало, откакто за последен път бе стояла пред огледало, усмихвайки се или мръщейки се на отражението си? Какво ли ще види, ако отново прогледнеше? Мракът, в който трябваше да живее, я ужасяваше. Дори представата за тъмно мазе, в което е изоставена, и ужасяващото усещане за гадинки, пъплещи по сгушеното й тяло, не можеше да помогне. Мрак, чернота! Но постепенно, останала без избор, Джини започна да свиква с мисълта, че е сляпа. Само разумът й все още не можеше да го приеме.
— Как изглеждаш? — попита го веднъж, а той се засмя меко, взе ръката й и я постави на лицето си.
— А, най-после любопитство, това е добър знак! Пипни и се опитай да си ме представиш, любов моя! Все пак не очаквай някой красив принц. Просто не изглеждам зле, но когато бях малък, едрата шарка ме беляза завинаги. Усещаш ли?
— Да, но това няма значение. Какъв е цветът на очите ти, на косата?
— Вече наистина ме радваш. Очите ми са сини, почти тъмносини. Косата черна. Казват, че много приличам на баща си, въпреки че може би не съм толкова висок. Но съм по-висок от теб, малка моя, както скоро ще разбереш, когато започнем да излизаме заедно на разходка. Крайно време е да се поразтъпчеш из моите градини. Много са красиви и аз с най-голямо удоволствие ще ти ги опиша.
Тя се отдръпна назад, поклащайки глава отрицателно.
— Не! Всъщност… не съм готова още, не смятам…
Съдейки по глъхнещия й глас. Ричард се видя принуден да й даде право.
— Страхуваш се, нали? Разбира се, това е нормално, но ти не можеш да останеш завинаги в леглото, разчитайки на масажа да предпази мускулите ти от атрофия. На краката ти им няма нищо и трябва да се упражняваш, разбираш ли. Говоря в качеството си на лекар. Ще бъда до теб… ще се почувстваш по-добре, ще видиш.
— Станала съм страхливка — унило рече Джини, съзнавайки, че това е самата истина. Усещаше, че той я гледа, и се чудеше какво ли вижда. Искаше й се да скрие лице в ръцете си, но мъжът ги държеше здраво.
— Скъпа моя, ти изобщо не си страхливка. Премина през много трудности и оцеля, стана по-силна. Няма да позволиш на някаква временна несигурност да те победи.
Вечерта, когато жегата попремина, те излязоха да се разходят в градината. Джини носеше копринена рокля, която, по думите му, била с цвета на очите й. Обута във високи до средата на прасеца обувки, тя внимателно стъпваше по настланата с плочи алея. Във въздуха се носеше миризма на цъфнали портокали и екзотични цветя. Стигнаха до висока каменна стена.
— За уединение — обясни Ричард. И когато тя, сключвайки вежди, попита къде се намират, той й отвърна: — В Мексико.
Мексико… Джини не бе и предполагала, не бе помислила досега. За момент усети, че всичко, дори въздухът около нея, е напълно замрял, сякаш дъхът й бе застинал в гърлото. Мексико… — повтори тя наум и се зачуди дали са в Оризаба или в Кордоба, където след войната малка група южняци бяха основали колония. Някои от тях започнали да отглеждат портокалови дървета… Явно кръгът се затваря — помисли си Джини. В този момент усети, че сдържаните сълзи засмъдяха в очите й при спомена за неща, за които избягваше да мисли. Многократно се бе сбогувала с Мексико… и все се завръщаше. Дали това не бе съдба?