Жрицата на змията

Той пое въздух задъхан.

— Тъй е написано: краят — това е началото. Когато умре целият народ, ще оживеят всички мъртъвци. Тогава и моята Атлиан ще облече прекрасното си тяло. И ще остане при мен. А душата на омразния Родригец ще се лута из джунглата и ще вие от жал, че не може да намери своето тяло. Ще вие — до вечността…

Отново в мисълта на Джексън се промъкна мъчителният въпрос: „Фанатик или луд? Опасен, страшен луд! И никаква надежда! Ни лъх от надежда!“

Отвред го дебнеха изпънати, безстрастни лица и корави десници, стиснали копията, готови всеки миг, при най-слабата съпротива, да го нанижат на остриетата си.

Гласът пак заговори:

— Вече знаеш всичко. Само пред смъртта хората узнават всичко. Утре ще бъдеш сянка, която няма да намери тялото си, когато се върне. Защото то ще нахрани Свещената змия. Чу ли?

— Чух! — отвърна Джексън.

В този миг му хрумна нещо. Къде го беше чел? Къде бе станало? Той заговори бавно, като се мъчеше да подражава на гласа зад каменния идол:

— Аз чух. Чуй сега и ти! Аз също съм жрец. Зная своята съдба. Зная, че ще умра…

Но спря. Разколеба се. Имаше ли право? Той, божият служител, и тази лъжа? Ала нямаше друг изход. Трябваше да опита всичко. Не само заради себе си…

— Зная, че ще умра — повтори той. — Но знам още нещо. Три дни след моята смърт ще умре и Върховния жрец на Свещения град.

Статуята замълча. После внезапно оттам долетя сподавено старческо хихикане:

— Виждам, бели жрецо! Умен си. Но и умът няма да те спаси. Дори да е истина това, няма да ме уплашиш. Аз не успях да махна проклятието от своя народ. Не изпълних мисията си на земята. И без това е време да си ходя от тоя свят… Умен си. Жалко, че ще умреш…