Амулетът на Самарканд
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Амулетът на Самарканд». Краткое содержание книги:
Готвачът погледна небето.
— Е, времето напредва — каза той. — Ето последното ми предложение. Заведи ме при Амулета и ти обещавам, че каквото и наказание да трябва да изтърпиш, след това Лавлейс ще те вземе при себе си. Господарят ти, независимо кой е, няма да може да му застане на пътя. И тогава с теб ще сме партньори, Бартимеус, не врагове. Това би било хубава промяна, нали?
— Прекрасна — отвърнах.
— Или… — Факарл сложи ръце на коленете си, заставайки в готовност. — Можеш да умреш тук и сега, в тези обикновени крайградски храсти. Знаеш, че никога досега не си ме побеждавал; шансът винаги ти е спасявал кожата89. Този път няма да стане.
Докато обмислях това сериозно изказване и се чудех как най-добре да избягам, бяхме прекъснати. Минавайки през листата, нещо падна между клоните и подскочи леко в краката ни. Топка за тенис. Факарл скочи от дънера, а аз се озовах на крака, но беше прекалено късно да се скрием. Някой вече си проправяше път към центъра на шубрака.
Беше малкото момиченце, което видях да си играе на алеята: на около шест години, с луничаво лице, разрошена коса и широка тениска, падаща до нацапаните й колене. Тя ни зяпна наполовина заинтригувана, наполовина уплашена.
Няколко секунди никой от нас не помръдна. Момичето ни гледаше. Факарл и аз зяпахме момичето. После тя проговори.
— Миришеш на бензин.
Не й отговорихме. Факарл раздвижи ръка, започвайки да прави определен жест. Усетих жалките му намерения.
Защо го направих ли? Единствено от личен интерес. Защото докато Факарл беше временно разсеян, това бе идеалната възможност да избягам. А ако случайно спасях и момичето… е, така щеше да е справедливо. Точно тя ми даде идеята.
Запалих малка Искра на върха на единия си пръст и я хвърлих върху готвача.
Чу се мек шум като от запалване на газ и Факарл се превърна в оранжево-жълта огнена топка. Започна да се блъска насам-натам, ревейки от причиненото му неудобство и подпалвайки листата около себе си, а малкото момиченце изпищя и побягна. Разумна постъпка: направих същото90.
Секунда по-късно бях надалеч във въздуха, летейки с най-висока скорост към Хайгейт и моя глупав, жалък господар.
26
С настъпването на вечерта завладяващите мъки на ужаса започнаха да обземат Натаниел. Крачеше из стаята си като пантера в клетка и се чувстваше като хванат в хиляда различни капана. Да, вратата беше заключена, така че физически не можеше да избяга, но това бе най-малкият му проблем.
Точно в този момент неговият слуга Бартимеус беше затворен в Тауър и подложен на всички мъчения, които големите магьосници можеха да измислят. Ако наистина бе причинил масово клане в Централен Лондон, демонът заслужаваше точно това. Но Натаниел беше негов господар. Той бе отговорен за неговите престъпления.
А това означаваше, че магьосниците щяха да търсят и него.
При изтезания заплахата от Постоянния Затвор щеше да бъде забравена. Бартимеус щеше да им каже името на Натаниел и полицията щеше да дойде на посещение. А после…
Той потръпна от страх и си спомни нараняванията, които Шолто Пин беше показал предната вечер. Последствията нямаше да са приятни.
Дори и ако станеше някакво чудо и Бартимеус не проговореше, той трябваше да се разправя и с Ъндъруд. Господарят на Натаниел вече му бе обещал да се отрече от него, а може би и нещо по-лошо. Сега трябваше само да прочете надрасканите бележки, които бе взел от стаята му и щеше да открие точно какво беше призовал. После щеше да изиска да му разкаже цялата история. Побиха го тръпки като си помисли какви методи за убеждаване би могъл да използва.
Какво можеше да направи? Госпожа Ъндъруд бе предложила един начин да се измъкне. Посъветва го просто да каже истината. Но само от мисълта да разкрие тайните си пред злобата и сарказма на господаря си, на Натаниел започна да му се повдига.
Отхвърляйки тази възможност, той призова измореното дяволче и, пренебрегвайки протестите му, отново го изпрати да шпионира Тауър. От безопасно разстояние той със страхопочитание наблюдаваше как една гневна орда демони със зелени крила се извиха като скакалци в спирала над парапетите на стените, а после изведнъж се пръснаха във всички посоки на смрачаващото се небе.
— Това е впечатляващо — коментира гадателското стъкло. — Истинска класа. Не бива да се занимаваш с тези джинове от високо ниво. Кой знае? — добави то. — Може би някои от тях идват за теб.
89
Шансът, или както аз предпочитам да го наричам, моята собствена бърза мисъл. Но беше вярно, че някак си, винаги бях успявал да избегна истинския бой.
90
Само че без пищенето, естествено.