Зелени години
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живка Рудинска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зелени години». Краткое содержание книги:
Сега, когато слязохме от влака, тя се опита да оправи настроението си. Усмихна се и стисна ръката ми.
— Ти си истински мъж, ето, не плачеш. Как мислиш, ще можеш ли да вървиш пеш до в къщи? Не е много далече.
Със силното желание да и угодя, аз отговорих, че ще мога. И така, ние не взехме единствения файтон пред гарата, а се спуснахме пеша по Хай стрийт. Мама се опитваше да привлече вниманието ми към забележителностите на града, покрай които минавахме.
— Знаеш ли, млади човече — каза Мърдок след известно мълчание, — време ти е вече да пораснеш. Умен си, а аз винаги във всичко, освен в градинарството, съм бил тъп и все пак на твоите години не бях толкова наивен. Дядо винаги си е бил такъв, Дон Жуан цял живот, дори и когато жена му беше жива, а трябва да ти кажа, че тя много го обичаше.
Мълчах отчаян.
— Това си е той — продължи Мърдок. — И сега, макар и на възраст, нищо не може да стори. Не мисля, че за такова нещо трябва да се вълнуваш.
— Ужасно е — едва чуто казах аз.
— Да, но нищо не можем да направим — Мърдок, явно мъчейки се да не ми се изсмее дружески ме потупа по рамото. — Не е настъпил краят на света. Когато пораснеш още малко, ще го забравиш. Ела с мен да ти покажа последния си карамфил. Цветните пъпки са истинско удоволствие.
Той пъхна ножицата под мишница и отвори портата. След миг колебание аз влязох и мрачен го придружих до новата оранжерия. Тук той ми показа половин дузина саксии със светлозелени стебла, вече напъпили, и гордо обясни как е получил хибрида. Имаше нещо успокояващо в уверените движения на големите му умели ръце докато подреждаше глинените саксии, посягаше за сгъваемия нож, сръчно клъцваше случаен стрък и нежно завързваше стъбълцата с лико.
— Ако излезе успешен, ще го нарека „Мърдок Леки“. Това е вече нещо, нали? Заслужава си за него да се мисли повече, отколкото… — и Мърдок изрази мислите си с още едно добродушно потупване по гърба ми.
Отидох си успокоен, но възмущението ми беше толкова абсурдно, колкото и мутиращият ми глас — още един белег на възрастта, — че не ми позволяваше веднага да се върна към учебниците. Както и трябваше да се очаква, аз се повлякох по Хай стрийт обратно към църквата.
Тук цареше тишина и спокойствие. Неясната фигура на майка Елизабът Джозефина се занимаваше с цветята върху страничния олтар и до пътеката между редиците достигаха звуците на леко дрънчене. Тя навлече ризницата и познала ме, се усмихна одобрително. Коленичих в тишината и мрака под високия прозорец, който винаги ме е успокоявал, пред фигурата, също понесла едно бреме, пред лицето, изкривено от болка.
И сега, в тази черковна атмосфера, наситена с миризмата на тамян и восъчни свещи, в мен се разгоря дълбоко и справедливо негодувание срещу дядо, осквернил единствената наистина ценна добродетел. Мислех за Алисън в бялата рокля, за Алисън, която моята любов, тази първа любов на юношеството издигна до недосегаеми ангелски висоти. Лицето ми гореше от срам. Как ще се отнася тя към едно момче, чийто дядо се държи така? Гняв нахлу в сърцето ми и спомнил си как Христос изгонил грешниците от храма, се надигнах, решен да поговоря с дядо и веднъж завинаги да скъсам отношенията си с него.
Когато стигнах в къщи, именно той ме посрещна във вестибюла и много радушно ме поздрави. Зад него се носеше чудесен аромат от нещо готвено.
— Радвам се, че си решил да се поразходиш. После ще работиш по-добре.
Погледнах го хладно и презрително — така навярно архангелът е пронизвал с поглед гърчещият се Луцифер.
— Какво прави днес следобед?
Той се усмихна съвсем безгрижно и небрежно отговори:
— Както обикновено, играх на топка край гробищата.
О-хо! Та той е и лъжец! Лъжец и развратник!
Но преди да успея да му го кажа, той отиде във вестибюла.
— Ела в кухнята — бършеше ръцете си дядо, изпълнен със спокойствие, добродушие и душевно равновесие. — Имам такава зеленчукова супа, та пръстите си ще оближеш.
Влязох в кухнята. Той изчезна в килера, а аз седнах на масата. Въпреки всичко лошо, бях ужасно гладен.
След миг дядо влезе и ми поднесе гореща супа, от която се вдигаше пара. За да ме разсее и да обърне внимание на кулинарните си постижения, той сложи мамината престилка и около покварените си и почтени коси зави салфетка, като шапка на главен готвач. Значи е и клоун, жалък палячо, този негодник, който ако не съвсем, то почти развали всичко.
Пъхнах лъжицата си в гъстата супа, пълна с грах, рязани моркови и накълцано пилешко месо. Вдигнах я до устата си, а той ме наблюдаваше с любящ, очакващ израз:
— Хубава ли е? — запита.
Беше вкусна. Изядох я до дъно. После се взрях в този абсурден старец, спечелил презрението ми, предал свещената вяра на младостта, от него трябваше да се отвърна като от източник и причина за грях. Моментът на изобличаването беше дошъл.