Училище за лоши момичета
- Автор: Шрефер Элиот
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Пан
- ISBN: 9789546601476
- Переводчик: Мануела Манолова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Училище за лоши момичета». Краткое содержание книги:
Мисията е ясна — да приеме тези от вас, които създават проблеми и да ги превърне в модел за подражание.
Методите?
Без свобода.
Без медицинска помощ.
Без милост.
Без изход.
Заради безотговорното си поведение Анжела е изпратена в Хидън Оук — училище за лоши момичета. То изглежда по-скоро като самотен замък, откъснат от целия свят, дълбоко сред горите. А действителността няма нищо общо с рекламираната учебна програма. Новите момичета трябва да прекарат един месец в изолация от останалите. След време те започват да изчезват едно по едно. А разкритията за мистериозни смъртни случаи, когато Хидън Оук е било училище за момчета, още повече сгъстява напрежението. Странното е, че може да има приятелство дори на такова място, където царят наказания и жестокост, бруталност и насилие. Анжела и няколко нейни приятелки решават, че на всяка цена трябва да избягат и да разкрият пред света истината за Хидън Оук.
Гледах го, докато нанасяше оценките (сещате се какви бяха повечето, нали). Видях как стигна до моето и прочете написаното, без дори един мускул да трепне върху лицето му. На следващия ден, когато с Джун отидохме да погледнем графика за деня, видяхме, че моето име беше записано срещу индивидуалната среща с Дериан, а не нейното.
— Слава Богу — въздъхнах аз.
Тя ме погледна гневно.
— Какво иска да говори с теб насаме?
— Леле, колко си мила само — студено я изгледах аз и й обърнах гръб.
Не знам защо, но така и не можех да се отпусна и да й се доверя напълно.
Мистър Дериан и аз се срещнахме в стария кабинет на някогашния треньор на момчешките отбори. Много от момичетата имаха навика да се размотават полуголи там, затова се наложи, преди да се срещнем, да отида и да съобщя на всички, че идва мъж. Това ме накара да се почувствам като негов покровител за момент, сякаш нямаше да се справи и без моята помощ. Събрах няколко от разхвърляните по пода дрехи, за да му направя път да мине. Когато се настанихме в тясната стаичка, той започна да вади учебниците и записките си на бюрото отпред, явно смятайки, че искам да науча нещо повече за митозата. Вместо това обаче, веднага попитах:
— Как е Кармен, добре ли е?
Той ме погледна изненадано.
— Кармен? Да, добре е.
— Върнаха ли я обратно при нормалната група?
Той присви очи зад огромните си очила.
— Къде иначе би могла да бъде?
Явно той изобщо не знаеше, че Кармен е прекарала известно време в тъмницата на Виена, което автоматично означаваше, че не е стояла там особено дълго. Внезапно притеснението ми за нея се превърна в раздразнение. Защо на нея всичко й се разминаваше, а мен ме натикаха в тази помия тук? Най-вероятно беше обещала, че никога повече няма да има нищо общо с мен и че знае, че съм й влияела зле от самото начало. Може би беше облекчена, че ме няма. Може би дори вече беше на тяхна страна. Не виждах никаква друга причина, поради която Виена би я пуснала свободна, ако не се беше разкаяла.
— Ами Харисън? — попитах аз.
— Какво е това Анжела? Разпит?
— Просто искам да се уверя, че всички са добре.
— Е, той е добре. Извади си лист хартия, ако обичаш.
Направих го.
— Всъщност — продължи той, гледайки ме любопитно, а тонът му омекна, — синът ми разпитва за теб повече, отколкото е необходимо.
— О, така ли? — положих усилие да прозвуча напълно спокойно.
— Да, дори се опита един или два пъти да се промъкне с мен тук долу, за да те види.
— Интересно — отбелязах аз, молейки се Дериан да не види как вените на врата ми щяха да се пръснат.
— Разбира се, му забраних.
— Разбира се. Би било неуместно.
Той постави ръка на бюрото. Пръстите му бяха сиви и сухи, с лилави бръчици на кокалчетата.
— Анжела, не зная какво се е случило между теб и сина ми, но каквото и да си мислиш, че криеш от администрацията, най-вероятно отдавна го знаят. Надявам се осъзнаваш, че всяко неподчинение или проблем, в който се забъркаш, ще въвлече и Харисън. Намесвайки него, поставяш моята работа тук под въпрос. А уволнението ми е нещо, което не искаш да се случи, Анжела, тъй като аз съм един от малкото хора, които действително се интересуват от вас и искат да ви помогнат. Разбираш това, нали?
— Разбира се.
Ръката му се премести на рамото ми, когато той се изправи и застана зад мен.
— Добре тогава. А сега. Клетъчно делене. Имаш десет минути.
Нямаше да науча нищо повече от него. Поне не и днес.
Глава тридесет и пета
Същата вечер донесоха нова храна и двете с Джун се присъединихме към навалицата от момичета, ровейки в купчината продукти. Всичко на всичко — четири кашона със снакс и крекери и четири кашона с консерви варен боб.
— Къде е Райли? — попитах аз. Тя беше най-добра в това да стига до продуктите първа, с жилавото си тяло и животинска гъвкавост.
Джун посочи безизразно към далечната част на салона, след това продължи да тъпче от варения боб в една платнена торбичка, която беше измайсторила от полата си. Обърнах се и видях Райли да стои в отсрещния ъгъл на салона и да удря главата си в стената, отново и отново.
— Какво се случва с нея? — ококорих се аз.
— Бавно, но сигурно преминава от психозабавна в пълно психо.
— Да отида ли да поговоря с нея?
Джун тъкмо беше открила леко загнила круша на пода и я разглеждаше на светлината, преценявайки дали си струва мястото, което ще заеме в торбата й.