Под напрежение

— Ще продължавам да търся, Чаз. Дай утре пак да се чуем, а?

И прекъсна разговора. Мики беше задържал вратата отворена. И надникна обратно в трейлъра, преди да я затвори. Както Майрън бе забелязал още предната вечер, Мики беше едър младеж, над метър и деветдесет на ръст, към деветдесет и пет кила. Вървеше с изпънати назад рамене и високо вдигната глава — походката на мъжете от рода Болитар, даде си веднага сметка Майрън. И баща му имаше същата походка. И Брад. Че и самият Майрън.

От гените си не можеш избяга, малкият.

Ами сега?

Допускаше минималната вероятност срещата на Сузи да е била с Мики, но почти беше готов да изключи подобен вариант. По-добре да остане тук. Да изчака Мики да се махне и чак тогава да отиде до караваната с надеждата, че ще завари там Кити. А в случай, че не я намери и се налага да открие отново Мики, задачата му надали ще е особено трудна. Мики бе облечен в червената ризка на работещ в „Стейпълс“. Спокойно можеше да приеме, че е тръгнал на работа.

Нима „Стейпълс“ вземат на работа толкова млади хора?

Майрън не беше съвсем убеден. Смъкна козирката над волана. Слънцето така се отразяваше в предното стъкло на колата, че нямаше начин Мики да го забележи. Когато племенникът му дойде съвсем наблизо, Майрън успя да разчете името на табелчицата му: БОБ.

Работата ставаше все по-странна.

Изчака Мики да свърне към пряката и чак тогава напусна колата. Отиде до пътя и набързо се огледа. Прав беше: Мики се беше запътил към „Стейпълс“. Майрън се извърна и тръгна по „Градински кът“. Самият жилищен парк бе чист и добре поддържан. Пред някои от караваните имаше шезлонги. Пред други — изкуствени маргаритки или забити в земята малки вятърни въртележки. Отнякъде се чуваха полюлявани от всеки полъх китайски камбанки. Срещаха се и най-разнообразни градински украшения, с явно превъзходство в полза на Дева Мария.

Майрън почука на вратата. Никакъв отговор. Почука по-силно. Пак нищо. Опита се да надникне през прозореца, но завесите бяха спуснати. Обиколи караваната. Всички пердета бяха спуснати, макар да бе посред бял ден. Върна се до вратата и бутна топчестата дръжка. Заключена.

Бравата беше с езиче на пружинка и нямаше вид на нова. Майрън не беше майстор на взлома, но и отварянето на такава стара брава с пластмасова карта не е никак трудно. Озърна се да се увери, че никой не го наблюдава. Още преди години Уин го беше научил как се влиза с помощта на пластина, по-тънка и от кредитна карта. Пластината така си и стоеше оттогава в портфейла му — никога неползвана, като презерватив в джоба на обезверен гимназист. Ето че му се наложи да я извади, огледа се повторно, пъхна я в рамката на вратата, натисна назад езичето и си отвори. Добре че вратата нямаше резе, райбер или брава със заключващ се език — тогава усилията му щяха да са напразни. За негов късмет, тази беше евтина и паянтова.