Наследство

Прибра Сиянието в ножницата, понеже не искаше синкавата му светлина да го издаде, и се запрокрадва напред, вдигнал другия ятаган пред себе си. Нямаше много странични коридори — за щастие, защото всяко решение относно посоката, което му се наложеше да вземе тук, където нищо не му подсказваше къде точно се намира, щеше да си бъде най-обикновено налучкване.

След известно време все пак стигна до нещо като кръстопът и изведнъж усети движение вдясно от себе си — макар и само за миг, в съседния успореден коридор зърна една мрачна сянка, която бързо отмина напред.

Дризт бе сигурен, че току-що е видял Ентрери и — убеден, че убиецът няма как да не знае къде се намира изходът от това ниво — се приведе и тръгна натам, където бе видял да изчезва сянката. Дошло бе време от жертва да се превърне в преследвач.

Поспря за миг, когато достигна съседния коридор, пое си дълбоко дъх и предпазливо се огледа. Далеч напред видя забързаната сянка отново да свива надясно.

Обзе го подозрение. Не трябваше ли Ентрери да се придържа вляво, близо до пътя, по който се предполагаше, че е поел Дризт?

Дали пък палачът не знаеше, че го следят и не се опитваше да подмами врага си на място, което да му даде преимущество над него? Само че Дризт не можеше да си позволи да загуби и минута, не и когато това можеше да има фатални последици за приятелите му. Без да се колебае повече, той също сви надясно и откри, че пътят на Ентрери го бе отвел в същинска плетеница от пресичащи се коридори.

Палачът не се виждаше никъде и Дризт сведе поглед към земята. За щастие все още бе достатъчно близо до врага си, за да почувства остатъчната топлина, която сгряваше пода там, където бяха стъпвали краката му. Знаеше, че е уязвим — свел глава надолу, без да има и най-малка представа на какво разстояние пред (а може би и зад) него се намира Ентрери. Всъщност Дризт все повече започваше да се убеждава, че убиецът го бе довел в този лабиринт от тунели, именно за да се опита да го нападне в гръб.

Постепенно тесните коридори отстъпиха място на просторни галерии и Дризт едва смогваше да следва противника си. Следите си оставаха неясни и бързо изстиваха, ала скиталецът все пак успяваше да не ги изгуби.

Внезапно някъде наблизо се разнесе слаб вик. Не беше Ентрери, в това Дризт бе напълно сигурен, ала не можеха да бъдат и приятелите му — все още бе прекалено далеч от мястото, където според него се намираха те.

Кой ли бе тогава?

Дризт напрегна слух до краен предел, опитвайки се да отдели едва доловимото скимтене от ехото, с което многобройните стени изпълваха тишината. В този момент бе наистина благодарен за елфическото войнско обучение, което бе получил, за годините, които бе прекарал в изучаване на ехото из криволичещите тунели на родината си.