Кръвни връзки

— Хм, нека не намесваме окото на Кийт. — Кийт не беше от случаите, които исках да си спомням. Облегнах се назад и въздъхнах. — В тези убийства има нещо, което не ми дава мира. Частично изпитата кръв. Прерязаните гърла. И двете необичайни неща вървят в комплект. А аз не обичам необичайните неща.

— Тогава си сбъркала професията си — рече Еди и усмивката му се завърна.

Аз също му се усмихнах, докато продължавах да прехвърлям всички факти в ума си.

— Предполагам, че си прав.

Когато не продължих, той ме изгледа изненадано.

— Ти не мислиш наистина… Не смяташ, че са били ловци на вампири, нали?

— Не, не съвсем. Не разполагаме с доказателства, че те изобщо съществуват.

— Но… — Изтъкна Еди.

— Но — подех аз, — тази идея не те ли плаши малко? Имам предвид, че сега знаеш точно кого да търсиш и от кого да се пазиш. Други морои. Стригой. Те са ясни. Но ловец на вампири? — Посочих към учениците около нас. — Не би могъл да знаеш кой е заплаха.

Еди поклати глава.

— Всъщност е много по-лесно. Просто възприемам всички като потенциална заплаха.

Не можах да реша дали това ме накара да се почувствам по-добре, или не.

Когато по-късно се върнах в общежитието си, госпожа Уедърс ме спря.

— Госпожа Теруилиджър остави нещо за теб.

— Оставила е нещо за мен? — изненадах се. — Не са пари, нали? — Досега не ми беше възстановила парите за нито едно от кафетата, които й бях купила.

Вместо отговор, госпожа Уедърс ми подаде книга с кожена подвързия. Отначало помислих, че е същата, която вече бях свършила. После се вгледах по-внимателно в корицата и прочетох: „Том 2“. Отгоре бе прикрепено жълто листче, върху което госпожа Теруилиджър бе написала: следващата. Въздъхнах и благодарих на госпожа Уедърс. Щях да изпълня всяка задача, която ми поставеше моята преподавателка; ала тайно се бях надявала, че този път ще ми възложи да проуча книга, която е повече историческа, а не сборник с рецепти за магии.

Вървях надолу по коридора, когато чух няколко тревожни възгласа откъм далечния край. Видях отворена врата и неколцина ученици скупчени край нея. Минах забързано покрай стаята си и отидох да видя какво става. Беше стаята на Джулия и Кристин. Въпреки че не бях сигурна дали наистина имам право, разбутах някои от изплашените наблюдатели и си проправих път. Никой не ме спря.

Открих Кристин да се мята буйно върху леглото си. Цялата бе плувнала в пот, а зениците й бяха толкова големи, че ирисите почти не се различаваха. Джулия седеше наблизо върху своето легло, както и още две момичета, които не познавах добре. Когато наближих, тя вдигна глава. Лицето й бе пребледняло от страх.

— Кристин? — извиках. — Кристин, добре ли си? — Когато не последва отговор, се извърнах към останалите: — Какво й има?