Демонологът

И за моментите, когато вижда лицето ми при идването си да ме вземе от детската градина. И за отбиването ни в закусвалнята да ядем сандвичи с риба тон. И за времето, когато ми сресва косата след баня.

Както и да е, той се събуждаше пръв, а аз бях там и го ГЛЕДАХ. На десетина сантиметра от лицето му. (Татко винаги казва, че от толкова близо усещал вкуса на дъха ми. И какъв е на вкус? Като топъл хляб, казва той.)

Всеки ден му задавах един и същ въпрос:

— Щастлив ли си, татко?

— Сега съм щастлив — отговаряше той всеки път.

Смешното е, че все още искам да го попитам за същото. Дори и сега. Не само защото се интересувам от отговора. Искам да мога да го направя щастлив, като попитам. Да дишам до него, а той да усеща и това да бъде достатъчно.