На един черпак разстояние

Сред бързо разрастващата се тълпа се мяркаха пъстри плакати – карикатури на охранени политици и изпосталели готвачи, листове хартия, върху които цифрите 19.6% (стойността на ДДС) бяха задраскани с червена линия, и парчета картон, на които пишеше просто „СТИГА“. Организаторите, с червени престилки и с мегафони в ръка, стояха отстрани и издаваха команди.

Ние се борехме за добра кауза. Извратената политическа логика беше освободила „Макдоналдс“ от данъци, но добрите френски ресторанти – като „Бясното куче“ например – трябваше да начисляват 19.6% ДДС. Така вечеря в моя ресторант с две звезди „Мишлен“ без виното, но с включено обслужване – а изисканите ресторанти са известни преди всичко с доброто си обслужване – струваше средно по триста и петдесет евро на човек. Както можете да си представите, клиентите, готови да платят такава сума за едно ядене, бяха малко и с времето ставаха все по-малко. В продължение на няколко години ДДС беше отменен, но после пак го въведоха, и то точно когато финансовата криза беше най-тежка. Данъкът убиваше бизнеса ни. Няколко известни ресторанта, сред които и прочутият „Мирабел“ в осми район, вече бяха фалирали.

Не можехме да търпим повече. Трябваше да нанесем ответен удар.

В онзи ден в колоната от двайсет и пет хиляди души маршируваха и служители на „Бясното куче“. Най-важните хора в ресторанта, Серж и Жак, вървяха рамо до рамо в челните редици, готови да преминат триумфално по „Шан-з-Елизе“. За моя радост на демонстрацията дойде и сладкарката Сюзан, както и двама помощник-готвачи и четирима сервитьори. Мехтаб отказа да дойде – според нея всички ние бяхме болшевики. Счетоводителката Максин обаче беше там, ръка за ръка със сервитьора Абдул, и постоянно ме следеше с жаден поглед. Дори младият чирак Жан-Люк беше дошъл в почивния си ден. Трогнат от сериозното изражение на лицето му, аз се добрах до него, за да му стисна ръката и да му благодаря.