Алхимикът
- Автор: Скотт Майкл
- Серия: Тайните на безсмъртния Никола Фламел #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алхимикът». Краткое содержание книги:
Легендата: Фламел е научил тайната на безсмъртието от древния ръкопис „Книга на Авраам Мага“, съдържащ най-могъщите магии. Ако попадне в лоши ръце, той може да върне на земята расата на Тъмните древни, които ще разрушат познатия на човечеството свят. Точно това е задачата на техния слуга д-р Джон Дий, който открадва ръкописа от книжарницата на Никола Фламел. Ала последните две, най-важни страници остават в ръцете на близнаците Джош и Софи, които нямат представа, че според древно пророчество у тях е заложена силата да спасят света.
Понякога пророчествата се сбъдват, а легендите се превръщат в реалност. Джош и Софи се озовават насред най-великата легенда на всички времена.
— На теория знам. Въвеждаме някаква крайна цел и то ни показва най-краткия път дотам. Но никога досега не съм използвал подобно нещо. Колата на татко няма такава джаджа — добави той. Ричард Нюман караше петгодишно волво комби.
— Ако го поразучиш, ще можеш ли да го накараш да заработи? — настоя Фламел.
— Може би — отговори Джош със съмнение.
— Разбира се, че ще може. Джош е гений в компютрите — обади се гордо Софи от задната седалка.
— Това не е точно компютър — промърмори брат й и натисна бутона за включване. Големият квадратен екран премигна и светна. Един невероятно покровителствен глас ги предупреди да не въвеждат адреси в системата, докато шофират, а после нареди на Джош да натисне бутона ОК, за да потвърди, че е чул и разбрал предупреждението. Екранът премигна и веднага показа местоположението на хамъра на един безименен страничен път. Връх Тамалпайс се виждаше като малък триъгълник в горната част на екрана и стрелки сочеха на юг към Сан Франциско. Черният път, водещ към царството на Хеката, не беше показан.
— Трябва да отидем на юг — продължи Фламел.
Джош поекспериментира с бутоните, докато не намери главното меню.
— Добре. Трябва ми адрес.
— Въведи пощенския клон на ъгъла на Сигнал Стрийт и Охай Авеню в Охай.
От задната седалка се обади Скати.
— О, само не Охай. Моля те, кажи ми, че няма да ходим там.
Фламел се завъртя в седалката си.
— Пернел ми каза да отида на юг.
— Лос Анджелис е на юг, Мексико е на юг, дори Чили е на юг оттук. Има много хубави местенца, намиращи се на юг…
— Пернел ми каза да заведа децата при Вещицата — рече търпеливо Фламел. — А Вещицата е в Охай.
Софи и Джош се спогледаха, но не казаха нищо. Скати се облегна и въздъхна драматично.
— Ще си промениш ли решението, ако ти кажа, че не искам да ходя там?
— Ни най-малко.
Софи се пъхна между седалките да погледне към малкия екран.
— Колко ли време ще ни отнеме? На какво разстояние сме? — зачуди се тя на глас.
— Ще ни отнеме по-голямата част от деня — рече Джош, като се приведе напред да погледне екрана. Когато косата му докосна тази на сестра му, между тях прескочи мъничка искра. — Трябва да излезем на магистрала едно. Ще минем по моста Ричмънд… — Пръстът му проследи цветните линии. — После по шосе 1–580, което накрая преминава в 1–5. — Той премигна изненадано. — Караме по него в продължение на повече от четиристотин и трийсет километра. — Натисна друг бутон, който изчисли нещо. — Цялото пътуване е малко над шестстотин и петдесет километра и ще отнеме поне шест часа и половина. До днес най-дългото ми шофиране беше около шестнайсет километра!
— Е, значи това ще е полезна практика за теб — каза алхимикът с усмивка.
— Коя е тази Вещица, която отиваме да видим? — попита Софи Скати.
Фламел си постави колана с щракване.
— Вещицата от Ендор.
Джош завъртя ключа и запали колата. Хвърли поглед в огледалото към Скати.
— И с нея ли си се сражавала? — попита той.
Скатах направи гримаса.
— Още по-зле — промърмори тя. — Тя ми е баба.
Глава 31
Царството на сенките се разпадаше. На запад облаците бяха изчезнали и големи части от небето вече липсваха, бяха останали само премигващите звезди и огромната луна на черния небосвод. Една по една звездите гаснеха, а луната започваше да се нащърбва по краищата.
— Нямаме много време — рече Мориган, гледайки към небето.
Дий, който клечеше на земята и събираше всички ледени късчета от Хеката, които можеше да намери, долови нотка на страх в гласа на Богинята-врана.
— Имаме време — каза той спокойно.
— Не можем да си позволим да сме тук, когато Царството на сенките изчезне — продължи тя, като погледна надолу към него с безизразно лице. Но от начина, по който се загърна с наметалото от врански пера, той разбра, че е нервна.
— Защо, какво ще стане? — попита я Дий с престорена наивност. Никога не бе виждал Богинята-врана в подобно състояние и изпитваше удоволствие от смущението й.
Мориган вдигна глава да погледне към нахлуващия мрак и в черните й очи се отразиха мъничките светлинки на звездите.
— Ние също ще изчезнем. Ще бъдем всмукани в нищото — добави тя тихо, гледайки как планините в далечината се превръщат в прах. После прахът се издигна във вихрушка към черното небе и изчезна. — Истинска смърт — прошепна Мориган.
Дий клечеше сред топящите се останки от Игдразил, докато около него изящният и прелестен свят на Хеката се превръщаше в прах, отвяван от невидими ветрове. Богинята бе създала своето царство от нищото и сега, без нейното присъствие, което да го крепи, то отново се връщаше там. Планините бяха изчезнали, отвени като песъчинки, цели части от гората бавно помръкваха и гаснеха като изключени лампи, а огромната луна, висяща ниско в небето, губеше контурите и яснотата си. Вече беше просто безформено кълбо. На изток изгряващото слънце представляваше златен кръг от светлина, а небето бе още синьо.