Йорич [bg]

„Но все пак е шантаво“.

„Ще е само за ден-два. Нещо интересно?“

„Зависи колко се интересуваш от хъркане“.

„Най-вече от собственото си, но вече е малко късно за това“.

Станах с голямо пъшкане и се заех със сутрешните задачи. Планът за деня беше всъщност да не правя нищо, освен да остана в колкото може по-голяма безопасност: нищо нямаше за правене, докато не и ако получех някаква информация от Лойош, или докато някой не направеше ход срещу мен.

Поръчах да ми донесат закуска. Имаше клава — добра клава — и рохко сварени кокоши яйца със сол, и хляб с предостатъчно масло. Взимаха много скъпо, но донякъде се компенсираше.

Лойош докладва разговори, които бяха забележителни единствено със своята баналност — най-добрите пазари, коя забременяла, чий роднина се разболял. Понякога идентифицираше гласовете като мъжки, понякога като женски, а понякога — смесено. В един момент две жени, които говореха с акцент, за който Лойош си спомни, че е от някое източно кралство, завързаха разговор, който ме накара да се изчервя, докато Лойош го повтаряше. А не се изчервявам лесно.

Привечер започнах да се чудя дали всичко не е нагласена работа — дали някой не знае, че подслушвам, и не инсценира разговорите специално за мен. Но пък си напомних, че повечето от тези хора работят по осемнайсет часа на ден, много от тях в кланиците, тъй че едва ли можех да очаквам да чуя нещо съществено до вечерта.

И наистина, вечерта започнах да чувам неща, които бяха по-интересни. Лойош докладва за мъжки глас, който каза: „Ще започнат да идват до половин час. Трябва да подредим столовете“.

Поръчах отново храна, за да се подготвя. Този път беше цяла кокошка, приготвена в сладък винен сос. Не си падам много по сладките сосове, но не беше зле.

„Тропане, шефе. Врати. Влизат хора. Гласове“.

„Какво казват гласовете, Лойош?“

„Представа нямам. Всички говорят едновременно. Просто се здрависват“.

„Източняци има ли?“

„Един или двама, не съм сигурен. Трудно е да се каже“.

„Добре“.

След около половин час каза:

„Утихват вече. Някой говори. Драгар, или поне не мога да хвана източняшки акцент“.

„Какво казва?“

„Че тя — дъра-дъра… Империята — дъра-дъра — Тирма — дъра-дъра… организираме — дъра-дъра…“

„Лойош…“

„Шефе, когато наистина каже нещо, ще те уведомя, нали? Това с гласовете в главата ми наистина е шантаво“.

„Би трябвало да си свикнал. Аз съм“.

„Не е същото“.

„Щом казваш“.

След още половин час каза:

„Ще имат някаква среща утре“.

„И какво?“

„С имперски представител“.

„Ако се окаже Десаниек, изведнъж ще стане прекалено лесно“.