Здрач
- Автор: Майер Стефани Морган
- Серия: Здрач #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Здрач». Краткое содержание книги:
Бела Суон винаги е била различна и никога от популярните. Но когато се премества във Форкс, нещата се променят. Тя се превръща в център на вниманието, а нейното е привлечено от мистериозния и нечовешки красив Едуард Кълън и неговото семейство. Едуард обаче пази страшна тайна, а разкриването й ще доведе до редица опасности, битка на живот и смърт, нови приятелства и една невероятно силна, изпепеляваща любов.
И той бе изчезнал, ръката му откъсната от моята. Докато очите ми успяха да се фокусират, той бе на двайсетина крачки от мен, като стоеше на ръба на малката ливада, в гъстата сянка на едно голямо чамово дърво. Той ме гледаше, очите му тъмни в сенките, изражението му непроницаемо.
Можех да почувствам болката и шока по лицето ми. Празната ми ръка бе като ужилена.
— Аз… съжалявам… Едуард — прошепнах аз. Знаех, че можеше да ме чуе.
— Дай ми момент — извика той достатъчно силно за моите не толкова чувствителни уши. Стоях абсолютно неподвижно.
След десет невероятно дълги секунди, той се върна обратно, вървейки бавно. Той се спря, все още на няколко крачки от мен, и после потъна грациозно в тревата, кръстосвайки крака. Очите му не напуснаха моите. Той си пое два дълбоки дъха, след което се усмихна извинително.
— Толкова съжалявам — поколеба се той. — Ще ме разбереш ли какво имам предвид, ако ти кажа, че съм само човек?
Кимнах веднъж, без да мога съвсем да се усмихна на шегата му. Адреналинът пулсираше през вените ми, докато реализацията за опасност бавно изплуваше на повърхността. Можеше да помирише това от мястото си. Усмивката му стана подигравателна.
— Аз съм най-добрият хищник на света, не съм ли? Всичко в мен те привлича — гласът ми, лицето ми, дори мирисът ми. Сякаш имам нужда от това! — Внезапно той бе скочил на крака, като се отдалечи грубо, веднага изчезвайки от поглед, само за да се появи отново под същото дърво като преди, след като бе обиколил ливадата за половин секунда.
— Сякаш би могла да ме надбягаш — засмя се горчиво той.
Той се пресегна с една ръка, и с оглушително пропукване, без усилие той отчупи един клон дебел около шейсетина сантиметра от ствола на смърча. Балансира го в ръката си за момент, след което го захвърли с шеметна скорост, като го разби в едно друго огромно дърво, което се разтресе от удара.
И после отново беше пред мен, само на две крачки разстояние, все още мирен като скала.
— Сякаш би могла да ме пребориш — усмихна се нежно той.
Стоях неподвижно, по-изплашена от него, отколкото някога съм била. Никога не го бях виждала толкова напълно освободен от внимателно изградената си фасада. Никога не е бил по-малко човек… или по-красив. Лицето ми мъртвешки бледо, очите ми разширени, стоях като птичка прикована от очите на змия.
Очарователните му очи сякаш за момент заблестяха с безразсъдна възбуда. След това като минаха няколко секунди, те се замъглиха. Изражението му бавно се превърна в маска от древна тъга.
— Не се страхувай — промърмори той, кадифеният му глас неволно съблазнителен. — Обещавам… — Той се поколеба. — Заклевам се да не те нараня. — Той изглеждаше по-загрижен да убеди себе си отколкото мен. — Моля те прости ми… Мога да се контролирам. Просто ме хвана неподготвен. Но сега ще се държа по-добре.
Той изчака, но аз все още не можех да говоря.
— Не съм жаден днес, наистина — смигна ми той.
Трябваше да се засмея на това, въпреки че звукът бе треперещ и накъсан.
— Добре ли си? — попита деликатно той, като се пресегна бавно, внимателно, за да постави мраморната си ръка обратно в моята.
Погледнах към гладката му, студена ръка, и след това в очите му. Бяха нежни, разкаяни. Сведох глава обратно към ръката му, и тогава бавно се върнах към проследяването на линиите по ръката му с пръста си. Вдигнах поглед и се усмихна плахо.
Той ми отвърна с омайваща усмивка.
— Та докъде бяхме преди да проявя такава грубост? — попита той с благата напевност на отминалият век.
— Честно казано не си спомням.
Той се усмихна, но лицето му бе засрамено.
— Мисля, че говорехме за това защо те е страх, освен очевидните причини.
— А, да.
— Е?
Погледнах надолу към ръката му, като безцелно закръжих по гладката му длан, оцветена като дъгата. Секундите минаваха бавно.
— Колко лесно се ядосвам — въздъхна той. Погледнах в очите му, внезапно усещайки, че това беше точно толкова ново за него, колкото и за мен. Колкото и години на неизмерим опит да бе имал, това беше трудно и за него. Внезапно се окуражих от тази мисъл.
— Страхувах се… защото, е, за очевидните причини. Не мога да остана с теб. А ме е страх, че искам да остана с теб, много повече отколкото би трябвало. — Гледах ръцете му, докато говорех. Беше ми трудно да го кажа на глас.