Чудакът

— Какво правиш, девойко, ти седиш и се усмихваш?

— Мисля за нещо, което бе преди десет години. Тогава аз се срещнах с него.

— Още ли го помниш ти?

— Още го помня.

А времето върви…

— Какво правиш, девойко? И защо седиш и се усмихваш?

— Аз извезвам неговото име на кърпичка.

— Чие име? На оня, дето те е затворил тук ли?

— Да, на оня, когото срещнах преди двадесет години.

— Още ли го помниш ти?

— Помня го, както по-рано.

А времето върви…

Какво правиш, затворнице?

— Старея, мъчно вече виждам и не мога да шия и изстъргвам варта по стените. От варта ще му направя чашка — подарък от мене.

— За кого говориш ти?

— За оня любим, за оня, дето ме затвори в кулата.

— Ти се усмихваш нему, че те е затворил в кулата?

— Аз мисля какво ще каже той сега. Вижте, ще каже той, моята любима ми изпрати чашка, не ме е забравила през тридесетте години.

А времето върви…

— Как, пленнице, ти все още седиш и нищо не правиш, и се усмихваш?

— Аз старея, аз старея, очите ми са слепи, аз само мисля.

— За оня ли, когото си срещнала преди четиридесет години?

— За оня, когото срещнах, когато бях млада. Може това да е било преди четиридесет години.

— Та мигар не знаеш ти, че той умря? Ти побледняваш, старице, ти не отговаряш, устните ти са бели, ти не дишаш…»