Лунен танц
- Автор: Стюарт Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Вангелова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунен танц». Краткое содержание книги:
Ръката му се плъзна между бедрата й и дланта му я обгърна през мокрите панталони. Галеше я леко през тънкия плат, нежно и изкусително, а устните й се извиха към него. Тялото й реагираше инстинктивно. Този инстинкт беше древен като света.
Той вдигна главата си, оголи гърдите й и тя потрепера от студения нощен въздух. Погледна я. Изражението на лицето му беше неясно, погледът му беше търсещ. Тя затвори очи. Дъждовните капки падаха по бузите и клепачите й. Все още се страхуваше да го остави прекалено да се приближи до нея.
Той си почиваше върху нея. Само сантиметър делеше устните им. Тя чувстваше втвърдената му плът и чакаше. Лежеше неподвижно и се чудеше какво ще бъде следващото му движение. Беше готова за най-лошото.
Той целуна клепачите й, леко ги погали с устни. После нежно прокара устни по нейните, бавно ги засмука, увеличи натиска, а тя можеше единствено да се притиска до него. Ръцете й го потърсиха, не можеше повече да скрива факта, че го иска, че това й харесва. Ръката му се плъзна между двамата и започна да разкопчава копчетата на панталона й.
Отново я завладя паника и тя започна да се съпротивлява. Толкова силно и отчаяно се бранеше, че не го чуваше какво й говори. Дори не го виждаше. Чак когато, изтощена, се отпусна за малко, гласът му долетя до нея през пелената на ужаса, който я беше обзел.
— Успокой се — каза той, очевидно не за първи път. — Няма да те нараня.
Погледът й се фокусира върху мургавото му лице и я прониза тръпка. Продължаваше да чувства огромната му твърдина и знаеше, че няма да може да му попречи да я вземе. Той владееше тялото й — очевидно без никакво особено усилие от негова страна. Нямаше съмнение, че ще я обладае, а това щеше да бъде лошо, много по-лошо от всичко, което й беше сторил Лемур. Защото тя самата го желаеше — него и онова, което щеше да се случи.
— Престани да се съпротивляваш — каза той, — и ще те пусна.
А тя дори не осъзнаваше, че все още се противи. Опита се да се успокои, но не можеше. Ако се отпуснеше, дори за миг, мракът щеше да се спусне над нея, а тя не би могла да понесе това.
— Престани — каза той отново.
Тонът му беше остър, той беше доста раздразнен и гневът му най-сетне проникна през черния облак, който се беше спуснал над нея. Тя замръзна и се втренчи в него. Той се издигаше като заплаха над нея в мрака. Тя премигваше, защото в очите й влизаше вода.
— Така е по-добре — каза той вече по-спокойно и по-нежно. — Никога през живота си не съм изнасилвал жена и нямам намерение да го правя и занапред. Не мисля, че би било забавно, нито пък приятно. Предпочитам жените, които любя, да са топли и доброволно отдаващи се. Да лежат в меко и сухо легло, а не на влажната земя в градината, и то през такава ужасна нощ.
Думите му бяха присмехулни, но и изпълнени с горчивина. Тя не знаеше дали презрението, което се долавяше, е насочено към нея, или към самия него. Внезапно той се изправи рязко и я издърпа след себе си.
— Следващия път — каза той — може и да не ти позволя да се измъкнеш.
За миг и двамата застинаха неподвижни. А после тя осъзна, че ризата й, също като неговата, виси раздрана около тялото й и че гърдите й са изложени на нощния хлад и на неговия втренчен поглед. Тя хвана двата края и ги придърпа един към друг. Закри гърдите си и се запрепъва обратно към къщата.
— Прекалено късно е, Джулиет — гласът му я последва студен и тъмен като нощта, — аз те видях, докоснах те, вкусих от тебе. Рано или късно, ще те имам. За мен няма значение, че Лемур ме е изпреварил. Той е успял само да те нарани.
— Ти също ме нарани.
Тя спря на прага. Гласът й едва се чуваше, заглушаван от гръмотевиците.
— Не съм. И никога не бих го направил.
Тя затвори очи за миг.
— Остави ме да си отида — помоли го тя.
— Никога.
Той остана сам в градината дълго, след като тя беше влязла в къщата. Нуждаеше се от съмнителната утеха на студения дъжд. Имаше за какво да мисли и мечтае. Мечтаеше за нея, фантазираше и всичките му видения бяха свързани с нея. Спомни си как беше чул прокрадващите се стъпки в хола, как беше протегнал ръка и потопил стаята в тъмнина.
Силният гняв, който го беше обзел, когато я беше видял да рови из чекмеджето му, беше задвижил нещата. Тогава си каза, че ще бъде студен, ще се държи на разстояние, че ще си поиграе с нея. Видя я как взе в ръце часовника, който му беше много скъп спомен от бащата, когото той презираше. Искаше да потуши гнева си посредством тялото, което го възбуждаше прекалено силно.