Сега или никога
- Автор: Адлър Елизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Янкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сега или никога». Краткое содержание книги:
Мери Малъри изпищя, когато вълната отново го погълна в сиво-зелените си дълбини.
Така и не откриха тялото.
Хари погали Мал нежно. Жалостта сграбчи сърцето му, като си спомни собственото си прекрасно детство във фермата на Джордан. Тя вдигна поглед към него, очите й бяха пълни със сълзи. Той улови нещо особено в изражението й — колебание, копнеж — но то бързо изчезна.
Прегърна я и тя се сгуши до него, като улична котка, търсеща топлина и закрила. Сякаш майка й беше умряла едва вчера. Раната все още беше жива.
— Винаги съм си мислила, че тя го направи заради мен — прошепна тя. — Писмото беше там, на масата. В него казвах, че имам нужда от нея. Имах нужда от нея, а тя не ме искаше. Нямаше нужда от мен.
Той промълви нежно:
— Вината не е твоя. Нищо не си можела да направиш, за да я спасиш.
Тя само скри лице на гърдите му.
— Всичко е свършило, Мал. Това е минало. Трябва да го оставиш да си отиде.
— Знам.
Гласът й звучеше толкова мрачно, колкото и току-що описаната сцена.
Хари усети, че тя крие още нещо. Искаше му се да я помоли да му разкрие всички тайни и най-после да се освободи от миналото си, но преживяното за този ден й беше достатъчно.
Кучето скочи в стаята и донесе свежото ухание на гора и вятър, вплетено в гъстата му сива козина. Скуийз се спря и ги изгледа с глава, наклонена на една страна. После изджавка леко, приближи се и потърка нос в ръката на Мал.
Тя вдигна глава и погледна Скуийз. После каза задавено, с нотка на завист в гласа:
— О, Хари, ти наистина имаш всичко.
Но докато галеше кучето по главата, на устните й имаше усмивка и той разбра, че най-лошото е минало. Засега.
Глава 29
Когато се появи на работа вечерта, Хари все още мислеше за Мал. Беше я закарал до летището, като я целуна дискретно по бузата, когато се сбогуваха. Смътно осъзнаваше погледите на хората. Почти беше забравил, че тя е знаменитост, че повечето хора, които уморено се движеха из чакалнята, познаваха лицето й така добре, както и собственото си. След тези почивни дни за него тя беше просто Мал — влудяващата жена, която беше влязла под кожата му и която му се противопоставяше непрекъснато; красива жена, която изпълваше секса с любов; жената, която, изглежда, беше неизменно свързана с тайнственото си, трагично минало.
— Ще се видим ли другата седмица? — попита той, когато се разделяха.
Тя го погледна иронично.
— Смяташ ли, че ще можеш да ме изтърпиш?
— Мисля, че ще успея. Едва-едва. — Той й се усмихна и отново я целуна по бузата. Пое си дълбоко дъх, вдишвайки неуловимото й ухание. — Това не е лекарство против пришки — прошепна той. — Сигурен съм.
Тя все още се смееше, когато се сбогуваха.
— Обади ми се — промълви тя. — После се обърна и го погледна. — Хари…
— Да, госпожо Малоун… Мал.
— Благодаря ти.
Вдигна ръка за поздрав и изчезна.
Докато се взираше в празното място, където стоеше тя преди миг, той се замисли защо ли все още имаше чувството, че не му е разказала всичко…
Хари заведе кучето вкъщи и го остави свито доволно под леглото. Без съмнение сънуваше зайци, катерици и миещи мечки. После тръгна към полицейското управление.
Смяната, изглежда, щеше да мине спокойно. В неделя обикновено беше така. Хората сякаш предпочитаха да се изтребват един друг в петък и събота, като поспираха в деня, определен от Бог за почивка.
Беше десет часът, когато дойде обаждането. Някаква жена позвъни, разтревожена за сестра си. Трябвало да се срещнат, на телефонния й секретар било оставено странно, прекъснато от някого съобщение, а сега телефонът на сестра й не отговарял.
Една кола отиде да провери къщата. Сестрата имаше ключ. Онова, което откриха, когато отвориха вратата, съвсем не беше приятна гледка.
— Да тръгваме — каза Хари на Росети, като се надигна от стола и тръгна към вратата.
Росети грабна чашата си с кафе и го последва към колата. Хари седна зад кормилото и те потеглиха, а сирените виеха по тихите улици.
— Ама че начин да завършат двата страхотни почивни дни — изръмжа мрачно Хари.
— Толкова хубаво ли беше, а?
— Беше ми приятно, Росети.
Колата зави зад ъгъла с все още виещи сирени.
— Ванеса каза да не забравяш празненството за рождения й ден. Веднъж се ставало на двайсет и една.
— Няма да забравя.
Улицата пред малката къща беше отрязана от полицията с жълта лента. Три патрулни коли бяха спрели навън, а в двора имаше син „Додж“. Няколко любопитни съседи се мотаеха наоколо, а двама яки униформени полицаи пазеха пред вратата.