Кръвта на сатаната
- Автор: Ролинс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на сатаната». Краткое содержание книги:
НЕЩО ДЕБНЕ
В студеното и скрито сърце на един изумителен некропол се крие нещо, създадено от човека, но излизащо извън човешкото въображение.
Нещо изумително. Нещо ужасяващо!
ИЗГУБЕНИЯТ СВЯТ
Тези, които са се осмелили да смутят спокойствието на избраните, сега ще трябва да платят…
Има чудеса, които е по-добре никога да не пожелаваш!
Сам, Маги и Денал побягнаха. Изстрелите, прекъсващи писъците в далечината, показваха местоположението на Ралф и Норман. Въпреки това Сам се стряскаше от всеки изстрел, кънтящ в пещерата.
— Надявам се при тях всичко да е наред — тревожеше се Маги, след като чуха цяла поредица изстрели. Подпря се на един прозорец и си пое дъх.
— Ще се справят. Ралф е силен, а Норман е съобразителен, така че ще се справят.
Маги кимна. После надникна иззад ъгъла.
— За Бога! Ето го най-сетне! — отдъхна си тя и даде знак на Сам и Денал да я последват. Сам също зави покрай ъгъла и погледна улицата. Бе дълга и права. Единствена в проклетата плетеница от криви улици. И тя имаше гробници от двете страни, а в края и се виждаше пиедесталът на огромната статуя. Паметникът определено бе на инкски владетел, на Сапа Инка, подобен на другия, който охраняваше тайния вход към пещерите. Ръцете на скулптурата бяха повдигнати и докосваха далечния таван. Впечатлението бе, че го крепяха.
Денал погледна статуята и зина от удивление.
— Това е същият крал. — Освети го с фенерчето. Бе висок колкото двайсететажно здание. Сам също погледна статуята. И този крал имаше корона от пера, и той ги гледаше презрително с аристократическото си лице. Очевидно бе същият владетел.
— Права си. Той ще да е бил този Сапа Инка, който е покорил народността моче, строителите на погребаната пирамида. Несъмнено е искал да увековечи присъствието си в тази подземна крепост.
— Не е бил особено скромен — вметна Маги.
— Е, хайде да му се представим — каза Сам и ги поведе. Все още се боеше от възможни нападения на обитателите на пещерата. Стискаше пушката си и имаше готовност за стрелба, но тази улица изглеждаше наистина мъртва. Наблизо не се чуваха никакви звуци. Писъците отекваха в далечината. Сам ускори крачка. Не му се искаше да ги чуе отново около себе си. Улицата се оказа много по-дълга, отколкото първоначално им се бе сторило. Огромните размери на статуята ги бяха подвели относно истинското разстояние до нея. Сам забеляза, че колкото повече се приближаваха до централния площад, толкова по-високи и големи ставаха гробниците. Бяха много уморени и тичането им постепенно премина в нормален ход.
Лъчът на фенерчето на Маги се плъзна по украсата на огромните мавзолеи. Някои от тях бяха четириетажни и украсени със златни и сребърни орнаменти, инкрустирани с рубини и изумруди. Фасадите бяха покрити с рисунки на странни създания: дракони, крилати леопарди и полухора-полузверове. Маги прокара пръст върху сложна мозайка, изобразяваща тържествена процесия.
— Тези гробници навярно са принадлежали на „капак“, на хората от висшите класи — каза задъхано.
Сам се съгласи с нея.
— Така е. Всички са били погребани в нозете на своя крал Сапа Инка. Обърни внимание на разположението на дланите му. Дори то показва как са възприемали владетеля си: като физическа връзка между горния свят и този.
Гробниците най-сетне свършиха и пред тях се появи площадът, на който бяха стъпили златните нозе на статуята. Сам погледна нагоре. Тя достигаше самия таван на пещерата.
— Леле…
Маги не бе така впечатлена. Продължаваше да се вглежда в мрачния некропол. От време на време отдалеч се дочуваха животински ревове.
— Какво, по дяволите, представляват тези създания? — промърмори.
— Не знам — отвърна Сам. — Поне някои от тях обаче притежават зачатъци на разум. Използваха оръжия. Тояги и камъни.
— И аз го забелязах, но това бяха само създанията с по-дебели крайници. Обърна ли внимание?
— Как да ти кажа… Бях твърде зает с отблъскването им.
— Казвам ти самата истина. Другите се бориха само със зъби и нокти. Бих казала, че глутницата бе разделена на четири отделни класи. Всяка една от тях със свои специфични функции и възможности.
— Да не би да ги оприличаваш на пчели? С техните работници, търтеи и царица?
— Точно така. Първо се появиха мършавите с дългите крайници.
— Да. И аз видях едно от тях. Движат се по-бързо от леопарди.
— Направи ли ти впечатление, че те не се биеха?
— Вярно е. Те се появиха първи и после просто останаха в периферията. Какви са те? Разузнавачи?
— Вероятно да — каза Маги. Сам започна да обмисля теорията и. Отново си спомни битката.
— А какво ще кажеш за тези, които приличаха на питбули? Дето въобще не се бояха от пламъците?
— Очевидно принадлежат към друга класа. Забеляза ли, че не притежават полови органи?
— Не се загледах в тези подробности. Щом обаче са безполови, както казваш, вероятно трябва да съответстват на пчелите работнички.
— Точно така — потвърди Маги. — Безплодни работнички с ограничен разум. Това, че не се бояха от огъня, може да се обясни по-скоро с глупост, а не със смелост. Дали обаче това е вярно?