Тайната вечеря
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната вечеря». Краткое содержание книги:
През 1497 година Леонардо нанася последните щрихи на „Тайната вечеря“. Около този стенопис се върти действието на романа на испанеца Хавиер Сиера, който смесва исторически факти с фикционални събития и герои. Разказът е от първо лице, това на отец Агустин Леире, доминикански инквизитор, изпратен в Милано по две причини: да разкрие анонимния информатор, който изпраща писма до Рим, съобщавайки, че „Тайната вечеря“ на Леонардо съдържа скрито еретично послание, а и за да разбере дали наистина това е вярно. Анонимният „доброжелател“, който се подписва като Прокобника, изпраща доклади всяка седмица, в които, освен подробни сведения за произведението на Леонардо, се съобщава, че в пъзел от седем части Леире би могъл да разкрие самоличността на Прокобника. По време на престоя си в църквата Santa Maria delle Grazie отчето се свързва с различни хора, между които и самият Леонардо, които му подсказват как да проведе по-нататъшното си разследване. Агустин отделя време и за обстоен оглед на рисунката, която е почти завършена.
Сиера нарича творбата си „разследващ роман“. Всички факти и книги, на които се позовава, са се случили и съществуват наистина. Което позволява на „Тайната вечеря“ да има претенции за увлекателно разказан и исторически достоверен роман.
— И сега какво? — Елена сви рамене. — Какво значи това?
Двамата младежи прочетоха отново фразата, без да открият друго значение на този низ от срички, които звучаха като старо заклинание. Но и това не ги учуди. Маестрото имаше навика да ги препраща от една гатанка към друга, по-сложна. Леонардо се забавляваше, като измисляше такива ребуси.
— Mut, Nem, A, Los, Noc…
На няколко метра над главите им тези звуци отекнаха в гърлото на Прокобника. Той ги прошепна няколко пъти, преди да напусне, окрилен, тайното си убежище. „Каква хитра шегичка“, рече си.
И доволен, се замисли как да изпрати това откритие в Рим.
39.
Рим, няколко дни по-късно
— Трябва да побързаме. Скоро ще стане дванайсет часа.
Джовани Анио де Витербо никога не напускаше малкия си дворец на западния бряг на река Тибър без колата си, теглена от коне, и без верния си секретар Джулелмо Понте. Това бе още една от привилегиите, които невестулката си беше извоювал от Негово светейшество Александър VI. Но този разкош приспиваше бдителността му. Анио де Витербо не би могъл и да предположи, че освен културен и изискан млад човек Джулелмо е и племенник на отец Ториани. А още по-малко, че чрез него Витания ще бъде просветлена за дейността на една от най-съмнителните и непочтени личности през вековете.
— Дванайсет! — повтори той. — Чу ли ме? Дванайсет! — Няма защо да се тревожите — отвърна му Джулелмо учтиво. — Ще стигнем навреме. Кочияшът ви е много бърз.
Никога не бе виждал невестулката толкова изнервен. Припряността не беше нещо привично за човек като него. Откакто се настани в близост до покоите на Борджия по изричното желание на Негово светейшество, Анио се укрепи в Рим така, сякаш градът беше негов. Не дължеше обяснения на никого. Часовете, в които влизаше и излизаше, не фигурираха в никой протокол; всичко, което правеше, беше добро. Злите езици говореха, че спечелил привилегиите си благодарение на страстното желание на главата на църквата да прослави своя толкова древен, благороден и божествен род с истории, доказващи величието му. И в интерес на истината Анио успя да му ги осигури като никой друг. Започна да разпространява невероятни неща за папата от Валенсия. Измисли, че бил потомък на бог Озирис, който дошъл в Италия в древни времена да научи жителите й да орат земите си, да произвеждат бира и дори да подкастрят дървета. И винаги подкрепяше тези лъжи с класически текстове, цитирайки често цели пасажи от Диодор от Сицилия, за да оправдае папската мания по митологията на фараоните.
Нито Витания, нито Светата инквизиция успяха да пресекат разпространението на подобни фантасмагории. Папата обожаваше този шарлатанин. Дори споделяше дълбоката му омраза към блясъка и културата на флорентинския и на миланския двор, в чиито библиотеки невестулката виждаше сериозна заплаха за налудничавите си идеи. Знаеше, че преводите на Марсилио Фичино на текстове, смятани за дело на великия египетски бог Триславния Хермес — познат и като Тот, бог на Мъдростта, — разбиват на пух и прах повечето му измислици. В тях не се споменаваше нито за идването на Озирис в Италия, нито че Апенините се свързват с Апис33, или пък град Озирисилия — с някакво посещение на този бог в покрайнините на Тревизо.
До този ден Джулелмо си мислеше, че самото споменаване на Фичино може да накара отец Анио да излезе от кожата си. Но явно се лъжеше.
— Видя ли декорацията на папските апартаменти?
33
Свещеният бик на египтяните. — Б.пр.