За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
От такова уж туристическо обикаляне започна ячко да ми се опразва джобът, колкото и вечер точно да смятах какво съм похарчил, какво остава. Откровено казано, няма кой знае какво да купувам. Не ламтя толкова, че даже и хич за електронната японска техника, не ламтя и по тия електронни часовници, които вече са станало тук, поне в тая част на Токио, пет за лев в истинския смисъл на думата. Ала кварталът си ми харесва. Що да си кривя душата. И най-вече цените му ми харесват. Сега е моментът и на своята душа да дам малко празник, и аз във фонда „Човек съм“ да бръкна, и за себе си нещо да купя… Това, което искам да го купя, не е от най-евтините работи никъде по света. Това е ракета за тенис — с голяма глава. Където и да я купуваш — скъпа е. А ми се ще да я имам. Едни купуват бутилки с уиски, други купуват, както казах, електронни часовници, трети — видеотехника. Аз искам една ракета за тенис. Чрез тая ракета за тенис открих още веднъж една от тайните на Япония, още веднъж успях така, тихичко да й отгърна кимоното и да видя голичко…
Това, голичкото го видях в друг един магазин все в тая част на подземно Токио. И в този магазин отново пак чист кажи го, планински въздух на стотина метра под земята! Имаш чувството, че Япония има своя вездесъща мрежа от тръби, които насмукват въздух някъде около Фуджияма н го прекарват до всяка стаичка, до всяко ъгълче в тая необятна токийска лудница. Колко ми се ще тия, които са били преди десетина години в Япония, които я оплакваха и ожалваха за страшната кислородна смърт, която я очаква — пак да поизлъжат някое ведомство, да пипнат командировчица и отново да дойдат дотук. Та да ги видя какви ще ги дъвчат, като се изправят на стотина метра под земята, в един претъпкан от стока и хора магазин, па да си поемат въздух, че да си спомнят на какво се вика въздух. И ако им стиска, и ако имат малко доблестчица, да кажат къде е по-чист и колко пъти е по-чист въздухът — в този претъпкан магазин, нека пак повторя — стотина метра под земята, или на красивия, озеленен софийски център пред Университета. Напипах един такъв, обикновен магазин за ракети…
Имаше, както можеше да се очаква, всякакви ракети: и американски, и английски, и френски, и италиански, и западно-германски — с големи глави, със средни, с нормални. Аз търся с голяма глава. Цените са също с големи глави… От стотина долара нагоре вървят. Море, ще дам аз сто долара за ракета друг път — не съм си дотам надделял на хала я. Ала ги оглеждам — барем като не мога да купя, да ги пипна. На българина неведнъж това му е било достатъчно… Една, втора, трета, още малко очите ми ще цъфнат. Какво ли си мислят за мене: тоя баровец разбира от ракети, не си играе. Пара го бие, щом о „Дънлопа“ се е хванал или о „Уилсъна“… Хванал — вятър, оглеждам, малко нещо да си напомня и аз самочувствието. Нямам джоб за такава цена. Вносно, скъпо колкото щеш, и малко отгоре… И изведнъж — оппалааа… Черна, лъскава ракета, баш като тая, гдето я търся, и струва ни повече, ни по-малко, десет пъти по-евтина. Пипам ракетата, лепи се на ръката ми. Оглеждам я, къде ще се гавна. Щом е в такава ниска цена, не е стока. Търся къде е произведена. Ситно някъде е изписано „Мейд ин джапън“. Пак я оглеждам — и виждам, че ракетата е пластмасова, нещо като фибростъкло, ама не съвсем, нова пластмаса, непозната, с черна корда. Удрям по дланта, абе познавач и отгоре… Търся с очи момчето, което тряба да е тук някъде, момчето само мене чака — питам за цената доста сигурен, че нещо не е в ред, защото тая цена ми се вижда афиф. Момчето я повтаря — отивам на касата, то увива ракетата. Плащам. Толкова — петнадесет долара, между десет и двадесет пъти по-евтина от вносните. Тая ракета много приказки отвори после. На майстори на спорта у нас я показвах, на шампиони. На едни я показвах аз, други сами идваха да я гледат. Ракетата, който и да я гледаше, беше ракета и половина. И на безценица и половнна… Не съм ходил оттогава в такава чужбина като японската и не зная има ли ги тия ракети вече по света. Ала ако не ги е имало вече, утре ще ги има. Ще се настанят по скъпите магазини в Париж, Западен Берлин, Мюнхен, Ню Йорк, наред със прехвалени фирми и марки. И ще го направят, отново харакири, само че сега не на себе си, ами на чуждата конкуренция.
Япония произвежда евтино. Много евтино. И ракети, и коли, и мотоциклети. И много евтино изнася. А качеството на производството е японско — да стържеш, да чоплиш със зъби, с ножче да чоплиш, няма да намериш чурук, само високо качество — част от съдбата и психиката на японеца. И евтино…
Остисква ли се на такава конкуренция? Остисква ли се на такъв народ, свикнал да живее от нищо или почти с нищо, да работи с всички сетива, които му е дала природата, да е дотам всеотдаен, дотам организиран и дотам освободен от грижата за себе си и мерака да се види чорбаджия и богаташ… Японските стоки се изнасят два пъти по-евтино, отколкото струват на самата Япония. Заплатата на един японски работник, учен, инженер, е десетина пъти по-ниска заплатата на неговия братовчед в другите високо развити страни. Качеството на производството е веднъж, че и дваж по-високо. Как, питам се, издържа на това Япония, как ще й извадиш на нея ножчето и ще й го подадеш да се бодне в корема…