Неприлично предложение
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Даниела Забунова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неприлично предложение». Краткое содержание книги:
Устните му се изкривиха.
— За малко да убия Майкъл тази вечер.
— Щеше да е нещастен случай — рязко възрази тя. — Нима мислиш, че не забелязах как отстъпваше? Той има някакви умения с камшика, но ти си по-добър. Можеше да го разкъсаш на парчета, ако беше пожелал. Вместо това позволи да бъдеш ранен по-лошо, отколкото е необходимо, докато чакаше да ти се отдаде възможност да го повалиш.
— Забелязваш твърде много неща. — Той се доближи до скрина и започна да изважда монети. — Може би прекалено много.
„Забелязвам всичко за теб, Никълъс.“ Пръстите й се вплетоха по-здраво едни в други.
— Баща ми работеше с най-различни хора вкъщи. Не можех да помогна, но понаучих нещо за човешката природа.
— Умело анализира Майкъл, Люсиен и мен и способностите ни за престъпления — отбеляза той. — Какво ще кажеш за Рафи?
Тя се замисли.
— Едва го познавам. Предполагам, че е като теб — от този тип мъже, които няма да се впуснат в битка, но който ще се справи доста добре, ако не може да се избегне проблемът.
— По-опасна си, отколкото си мислех — каза той с шеговит тон. — Напълно си права, като каза, че обичам да се измъквам — мисля, че това е присъщо за всички цигани. Винаги сме били преследвани — за да оцелеем в надбягването, трябваше да се научим да прибираме палатките си и да се измъкваме, вместо да чакаме да бъдем избити.
— Този, който се бори и после бяга, живее, за да побегне на другия ден — изрецитира неточно тя.
— Вярно, така е. — Той започна да си играе със сребристата кутийка за карти. — Попита ме защо Майкъл е избрал мен за своя мишена. Предполагам, че яростта му е заради стария граф. И тъй като беше отблъснат от собствения си баща, херцог Ашбъртън поради неизвестни за мен причини, Майкъл и дядо ми се сближиха много. Старият граф много пъти е повтарял, че би предпочел Майкъл да е негов наследник, а не аз. — Никълъс извади изрисуваните карти от кутийката и га разстла като ветрило между палеца и показалеца си. — Дядо ми беше здрав и силен мъж до смъртта си. Може би Майкъл наистина вярва, че съм убил стареца с някаква смъртоносна циганска отрова или с черна магия.
Решавайки, че Никълъс ще бъде безпристрастен за това, което го е наранило дълбоко, тя попита:
— Завиждаше ли на Майкъл за това, че се е сближил с твоя дядо?
Той събра картите и ги прибра в кутийката.
— Може и да съм обръщал внимание, когато бях по-млад, но след като Майкъл се премести в Пенрийт, вече не ме интересуваше. Щом това правеше и двамата щастливи — Майкъл да играе ролята на заместник-внук, те имаха тая свобода. Прекарвах повечето време някъде другаде.
Клер се чудеше дали старият граф, за да нарани внука си, напълно умишлено е настроил двамата младежи един срещу друг. Можеше ли графът да бъде толкова нечестен и жесток? Ако е така, той трябваше да отговаря за много неща. Клер се надяваше, че отговаря за постъпките си на много горещо място.
Мислейки, че след като приключи с работата си ще се прибере в спалнята си и ще се строполи върху леглото, тя взе едно шишенце с билкова отвара, накара Никълъс да седне на мястото си до дрешника и започна да го пръска върху малките сухи рани, където кожата не беше толкова раздрана.
Той затаи дъх, когато тя докосна болезненото място на гърба му, но не помръдна.
— Какво ще кажеш за себе си, Клер? Способна ли си да извършиш престъпление? Никога не си се опитвала да ме убедиш, че си сладникаво-сантиментална госпожица, която няма да прогони пингвините.
— Вярвам, че мирът е по-добър от войната и ранените бузи са за предпочитане пред строшените глави. — Тя намаза драскотината, която се спускаше от ключицата до ребрата му. — Но въпреки че не съм особено горда да си го призная, предполагам, че мога да бъда жестока, ако защитавам онези, за които се грижа. Например, ако някой от селището дойде в училище и заплаши моите деца. — „Или ако някой заплаши Никълъс.“
Тя се извърна към подноса и взе бинта.
— Ще привържа само най-лошите рани. — Нави бинта на китката си и започна да полага муселиновата лента около гръдния му кош.
Той попита невинно:
— Как целува Люсиен?
— Какво? — Толкова се изненада, че за малко да изпусне бинта. — О, точно така, той ме целуна, когато съобщиха за абдикирането на Наполеон. Беше доста добра целувка, предполагам — наистина не забелязах. — Тя мушна края на бинта под ръката му и го завърза в здрав възел на върха на рамото. Муселиновата лента изглеждаше много бяла върху тъмната му кожа. — Но той не може да е като теб.