Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
— Не знам. Наистина не знам.
— Може би трябва да му се обадя…
— По-добре недей. Ами ако узнае за нашия разговор и това се окаже последната капка? Тогава ти ще си онзи, който няма да може да спи спокойно — добави малко ехидно тя.
Не бях мислил за този вариант, но в думите й имаше логика. Том и Уайърман дяволски си приличаха в едно — и двамата се нуждаеха от помощ, но не можех насила да ги отведа там, където щяха да я получат. В паметта ми изплува един афоризъм (може би уместен, а може би — не): „Можеш да приобщиш една уличница към културата, не и да я накараш да мисли“. Вероятно Уайърман знаеше кой е авторът66. И годината, през която е била изречена крилатата мисъл.
— Сега искам да ми кажеш как разбра за намеренията му — продължи Пам. — Искам да разбера и, кълна се в Бога, ще ми разкажеш всичко, преди да затворя. Изпълних наставленията ти, затова имам право да знам.
Най-накрая се бе появил въпросът, който не ми беше задавала преди. Тогава умът й беше ангажиран с друго: как бях узнал за двама им с Том. Е, не само Уайърман имаше афинитет към житейските мъдрости; баща ми също можеше да се похвали с няколко. Сред тях беше и следната: „Когато лъжата не върши работа, кажи истината.“
— След злополуката започнах да рисувам.
— Знам. И?
Разказах й за картината, на която я бях изобразил заедно с Макс и Том Райли. За проучванията си на феномена „фантомни крайници“. За това как бях видял Том Райли да стои до стълбите към ателието ми (използвах тази дума, а не „Розовото мъниче“) — гол до кръста и с извадено око, на чието място се чернееше съсирена кръв.
Най-накрая приключих, а в другия край на линията се възцари продължителна тишина. Нямах намерение да я нарушавам. Най-накрая Пам заговори. С променен, безкрайно резервиран и предпазлив глас:
— Наистина ли го вярваш, Едгар?
— Уайърман, който живее наблизо… — замълчах, обхванат от внезапна ярост. И не защото не намирах нужните думи. Или не само заради това. Наистина ли възнамерявах да й кажа, че човекът, който живее в голямата хасиенда, от време на време проявява телепатични способности и затова ми вярва?
— Какво за него, Едгар? — Пам говореше спокойно и предразполагащо. Познавах добре този тон. Бях му се наслушал през първите месец-два след злополуката. Така тя говореше с Едгар, пациент в психиатричното отделение.
— Нищо — отсякох. — Не е важно.
— Обади се на доктор Кеймън и му разкажи за новата си идея. Че си екстрасенс. Но не му изпращай електронно писмо, а му се обади по телефона. Моля те.
— Добре, Пам. — Изведнъж се почувствах безкрайно уморен. И много гневен и озлобен.
— Какво добре?
— Добре, разбрах те. Напълно. Все едно не сме разговаряли. Исках само да спася Том Райли.
Тя явно не намери отговор на думите ми. Не успя и да получи рационално обяснение как точно бях успял да разбера за плановете на Том. Така завърши разговорът ни. Затворих телефона и си казах: „Всяко добро дело бива наказано.“
Може би и тя си бе помислила същото.
VI
Бях ядосан и отчаян. Дъждовното мрачно време още повече ме потискаше. Опитах се да рисувам, но нищо не излезе. Слязох на долния етаж, взех скицника си и изведнъж осъзнах, че съм се върнал към онези драсканици, с които се развличах, докато говорех по телефона в предишния си живот — карикатурни уроди с грамадни уши. Отвратих се от себе си и се наканих да захвърля скицника, но телефонът иззвъня. Беше Уайърман.
— Ще наминеш ли днес следобед?
— Естествено.
— Защото си казах, че при този дъжд…
— Мисля, че ще дойда с кола. Тук няма кого да блъсна.
— Добре. Само че забрави за два часа по поезия. Днес мадам не е на себе си.
— Много ли е зле?
— Много. Още не си я виждал такава. Разпокъсани мисли. Никакъв досег с реалността. Помрачено съзнание. — Той си пое дълбоко дъх и издиша шумно. Сякаш внезапен порив на вятъра засвистя в слушалката. — Виж, Едгар, не ми е удобно да те моля, но може ли да те оставя при нея за малко? Не повече от четирийсет и пет минути. Баумгартенови имат проблеми със сауната… нещо не е наред с нагревателя и ще дойде човек да го оправи, но аз трябва да му покажа разпределителното табло и така нататък. И естествено да подпиша бланката за свършената работа.
— Нямаш проблеми.
— Благодаря! Бих те целунал, ако нямаше толкова херпеси…
— Майната ти, Уайърман.
— Да-а-а, всички ме обичат. Това е моето проклятие.
— Пам ми се обади. Поговорила е с моя приятел Том Райли. — Като се имаше предвид какво бяха правили с жена ми в мое отсъствие, да наричам Том свой приятел бе малко странно, ала от друга страна, защо пък не? — Мисля, че благодарение на усилията й планът за самоубийство е отменен.
66
Фразата е на Дороти Паркър (1893–1967) — американска сценаристка. — Б.пр.