Арабският принц
- Автор: Хенли Вирджиния
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Арабският принц». Краткое содержание книги:
Глинис наклони глава и тихо каза:
— Има нещо необикновено тук. Усещам дълбоки емоционални вибрации, сякаш мястото е пропито с тъга и щастие… и с още нещо. Страст. Да, струва ми се, че това е страст, огромна страст.
— За това езеро винаги са се носели легенди — обади се Адел. — Едно местно предание разказва, че тук келтите са извършвали древни ритуали и дори са принасяли жертви на своите богове. Според друга легенда някаква млада жена се е удавила в езерото, когато нейният любим я изоставил.
Джоан потръпна.
— Колко тъжно! Все пак тук е много красиво. — Обърна се към Глинис. — Какво ще ми кажеш за щастието и страстта?
— Това място е чудесно за тайни любовни срещи — отвърна Глинис.
— Колко е прекрасно! — замечтано промълви Джоан, припомняйки си за едно друго езеро в една друга гора.
Адел се засмя.
— Легендите разказват, че ако девойка се окъпе гола в това езеро, ще види лицето на бъдещия си съпруг.
— Никога не съм чувала такова нещо — възрази Бриана.
В очите на леля й проблеснаха искри.
— Ти беше дете и навярно не си спомняш, а и ние не сме говорили за тези неща пред теб.
Джоан дяволито се изкиска.
— Но ти си се къпала гола в езерото, нали?
Адел се изчерви.
— Да, и двете със сестра ми сме се къпали. Но това беше преди тя да се омъжи за баща ти, Бриана.
— О, Адел, разкажи ни какво се случи — възкликна Джоан.
— Аз не видях никакво лице, но Риана твърдеше, че е видяла лицето на сър Бриан.
— О, ти носиш имената и на майка си, и на баща си! — възкликна Джоан. — Колко романтично!
Адел и Глинис се приближиха към водата. Джоан прошепна:
— Обзалагам се, че Адел ще си пожелае да се омъжи за Пади, а Глинис — за Али.
— Пади и Али? Тези двама негодници? Те са истинска напаст.
— За ирландеца е вярно — засмя се Джоан и смехът й отекна над кристалните води на езерото.
Бриана последна се приближи до водата, за да хвърли своята монета. Когато водната повърхност се надипли, от нея изплува мургаво лице. Сърцето й подскочи от радост. Нима искаше да види лицето на арабския рицар? Да, това е съкровеното й желание, ала се чувстваше объркана. Защо не мислеше само за Робер де Бошан? Сякаш до ушите й достигна тайнствен шепот: „Никой не може да заповядва на сърцето.“
Дамите се върнаха в замъка в повишено настроение. Между Бриана и Джоан бяха изчезнали всякакви недоразумения.
— Родителите ти са били щастливи, защото са се оженили по любов — замислено рече Джоан.
— Какво означава да си влюбена? — тихо попита приятелката й.
— Чувстваш се на небето… и в ада — въздъхна Джоан. — Неговото лице те преследва навсякъде. Изпълва мислите ти, нощите ти и сънищата ти. Желанието да бъдете заедно е по-силно от всичко. Любовта е тъй прекрасна и силна, че преодолява всички препятствия. Когато си разделена с любимия мъж, се чувстваш като в ада, но всичко се понася, ако имаш хубави спомени. — Джоан се изчерви. — Знам, че ме мислиш за глупава, задето съм се влюбила в Едуард, но за него съм готова на всичко. Той ме направи истинска жена и аз не съжалявам за това.
В този миг Бриана не мислеше, че приятелката й е глупава, а напротив — възхищаваше се от смелостта й.
Замъкът не беше далеч и те имаха още много свободно време преди вечерята.
Когато се изкачиха по стъпалата, Адел уплашено извика. Невестулката се стрелна към Кланси. Старият котарак повдигна лапа и удари Нешър по носа. Малкото животинче покорно се отдръпна, а котаракът гордо тръсна глава — все пак този замък беше негова територия вече от десет години. Адел с облекчение се засмя.
— Старият Кланси вече е останал почти без зъби, но Нешър не го знае — обади се Бриана.
Адел взе котарака на ръце.
— Ще отида да се преоблека за вечеря.
Джоан намигна на Бриана. Двете приятелки отлично разбираха, че Адел иска да привлече вниманието на ирландския оръженосец.
— Нека всички да си облечем нещо по-специално за вечеря — предложи Джоан и Глинис веднага се съгласи.
— Ти какво ще сложиш, Бриана? — попита я Джоан, когато влязоха в нейната стая. Адел се наведе, за да вдигне от пода дантелената нощница. — Каква прекрасна материя! — възкликна Джоан.
— Тя е на майка ми — отвърна Бриана, като се надяваше, че не се е изчервила.
— Много е красива — рече Джоан и погали тънката дантела. — Това е нейната стая, нали? Има ли и други дрехи на майка ти?
— Да, онзи сандък е пълен.
— О, може ли да ги видим? — помоли Джоан.
— Разбира се — отвърна Бриана, коленичи пред сандъка и повдигна тежкия капак. Другите жени я заобиколиха, а тя им подаваше роклите една по една.