Птици, животни и роднини

Избата беше толкова голяма, че най-тъмните й кътчета се осветяваха с кандила — малки блещукащи фитили в гърнета с кехлибарен зехтин. Беше разделена на две помещения. В едното се мачкаше гроздето — три огромни каци изпъкваха на мъждивата светлина. Едната се пълнеше с грозде от непрекъснатата върволица селянки, а в другите две се мачкаше гроздето. В ъгъла, върху буренце, седеше побелял старец и с голямо благоговение свиреше на цигулка.

— Това е Таки, а това Яни — каза Ставродакис и посочи двамата работници, които мачкаха гроздето.

Главата на Таки едва-едва се показваше от едната каца, а от другата все още се виждаха главата и раменете на Яни.

— Таки мачка гроздето от снощи — продължи Ставродакис, като погледна неспокойно към мама и Марго, — затова се страхувам, че е малко пиян.

До нас достигаха опияняващите изпарения на джибрите и дори ние чувствахме удивителната им сила, която навярно се утрояваше в топлото дъно на кацата. От нея изтичаше шира в едно корито и престояваше там, розова като бадемов цвят и покрита с разкъсана пяна. После я източваха в бъчви.

— Сега, разбира се, е краят на гроздобера — обясняваше Ставродакис — Това е последното червено грозде. Берем го от едно малко лозе, там на високото, и правим, осмелявам се да мисля, едно от най-добрите вина на Корфу.

Таки спря своя танц върху гроздето, хвана се за ръба на кацата и увисна там като пияна лястовица в гнездото си. Ръцете и дланите му бяха покрити с джибри.

— Време е да излизам — изфъфли той с пресипнал глас. — Иначе ще се напия до козирката.

— Да, да, след една минутка, мой Таки — Ставродакис се оглеждаше нервно наоколо. — След една минутка Костас ще дойде да те смени.

— Човек трябва и да пикае — обясни Таки с огорчение. — Човек не може да работи, ако не пикае.

Старецът остави цигулката и вероятно за компенсация подаде комат твърд хляб на Таки, който лакомо го погълна.

Теодор с вещина изнасяше лекция на Свен за виното, като сочеше с бастуна си и хората, които мачкаха гроздето, и каците, като че бяха музейни експонати.

— Кой беше оня — попита Макс Лари, — дето се удавил в голяма бъчва с малвазия42?

— Един от по-разумните герои на Шекспир — отвърна Лари.

— Спомням си — каза Кралевски на Доналд, — как развеждах дама в една от най-големите винарски изби на франция. По средата на обиколката си започнах да ставам неспокоен. Предчувствах някаква опасност и поканих дамата навън. В този момент четиринадесет каци се сгромолясаха с оръдеен грохот.

— Тук, както виждате, мачкаме гроздето — обясни Ставродакис. — Сега, ако ме последвате насам, ще ви покажа къде отлежава виното.

Той ни преведе през един свод в другото мрачно помещение на избата, където бяха наредени бъчвите. Тук се разнасяше невероятен шум. Отначало помислих, че идва отвън, но се оказа, че е от бъчвите. Докато виното ферментираше в кафявите им търбуси, бъчвите бълбукаха, писукаха и си ръмжаха една на друга като разгневена тълпа. Звукът беше интересен, но леко ужасяваш: като че във всяка бъчва беше затворен някакъв страшен демон, който изричаше непонятни ругатни.