Моето семейство и други животни
- Автор: Даррелл Джеральд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огняна Иванова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Моето семейство и други животни». Краткое содержание книги:
Бях много заинтригуван от гигантските жаби по няколко причини. Първо, те изглежда принадлежаха към най-разпространения вид, но телата и краката им бяха нашарени със странни бели петна. Пък и другите обикновени жаби, които бях виждал, бяха една четвърт от размера на тези чудовища. Друга любопитна подробност беше, че ги бях намерил заедно под паднало дърво — щеше да бъде естествено да бях намерил само едно чудовище, но ми се струваше, че да намеря две застанали редом животни е уникално явление. Дори се чудех дали няма да излезе, че видът им е неизвестен на науката. С тази надежда аз ги държах затворени под леглото си до следващия четвъртък, когато дойде Теодор. Тогава, силно развълнуван, изтичах до спалнята и му ги занесох да ги види.
— Аха! — отбеляза Теодор, като ги огледа внимателно и пипна едната с показалеца си. — Наистина са едри екземпляри.
После извади едната жаба от кутията и я сложи на пода. Тя го загледа жалостиво и се издуваше и спадаше като топка плесенясало тесто.
— Хъм… да… — продължи Теодор. — Обаче изглежда са от вида на същинските жаби, макар че са изключително хубави екземпляри. Странните петна се дължат на недостатъчна пигментация. Бих казал, че се дължат на преклонната възраст… въпреки че… хъм… може и да греша. Трябва да са доста стари… хъм… щом са достигнали такива размери…
Учудих се, защото никога не бях смятал, че жабите са особено дълголетни. Попитах Теодор колко средно живеят.
— Трудно е да се каже… Хъм… Няма статистически данни, на които да се опре човек… — каза той с блеснали очи. — Обаче мисля, че един толкова голям екземпляр може да е на дванадесет, или дори на двадесет години. Жабите изглежда са много издръжливи. Някъде четох за жаби, вградени в стените на къщи — остават затворени години наред. В един от случаите престояли двадесет и пет години.
Теодор извади и другата жаба от кутията и я постави до другаря й. Двете стояха редом, преглъщаха и примигваха, а увисналите им кореми се повдигаха при дишане. Теодор ги съзерцава известно време, после извади от джоба си щипки. Обиколи из градината и обърна няколко камъка, докато намери огромен, влажен кафеникав червей. Улови го внимателно с щипците и се запъти обратно към верандата. Застана над жабите и пусна извиващия се червей на каменните плочи. Червеят се сви на кълбо, а после бавно започна да се развива. По-близката до него жаба повдигна глава, бързо запримигва и леко се извърна, за да застане точно срещу него. Червеят продължаваше да се гърчи като вълнен конец върху въглени. Жабата се наведе и го погледна с израз на изключителен интерес върху широкото лице.
— Аха! — каза Теодор и се усмихна в брадата си.
Червеят се изви в сложна осморка, а жабата от вълнение се наведе още по-напред. Отвори голямата си уста, изстреля навън розовия си език и предната половина на червея потъна в зиналата паст. Жабата щракна челюсти, а висящата навън част от червея се заизвива бясно. Жабата се изправи и много старателно се зае да я тъпче в устата си, като си помагаше с лапи. Колкото по-навътре го напъхваше, толкова по-трудно преглъщаше и притваряше очи, като че усещаше силна болка. Бавно, но сигурно, членче по членче червеят потъваше между дебелите устни, докато накрая навън остана само връхчето, което потрепваше.
— О! — каза Теодор с доволство. — Винаги с интерес наблюдавам това. Прилича ми на номера, когато фокусниците вадят от устата си безкрайно дълги въжета или цветни панделки… хъм… да, естествено, в случая става наопаки.
Жабата примигна, с мъка преглътна, очите й се затвориха и последното късче на червея изчезна в устата й.
— Чудя се дали жабите не могат да бъдат приучени да гълтат саби… Струва си да се опита — каза замислено Теодор.
После внимателно вдигна жабите и ги сложи в кутията им.
— Естествено, не остри саби — каза той, като се изправи и започна да се клати, а очите му светнаха. — Ако сабите са остри, жабата може да изпадне в затруднено положение.
И той тихо се засмя, като поглади брадата си с палец.
Четиринадесета глава
Говорещите цветя
Не мина много време и аз узнах нерадостната новина, че са ми намерили нов домашен учител. Този път беше някакъв индивид на име Кралевски — човек, чието потекло бе сложна смесица от националности, но преобладаваща бе английската. Семейството ме уведоми, че е много симпатичен, при това има интерес към птиците, поради което сигурно ще си допаднем. Аз обаче ни най-малко не се впечатлих от последното: познавах доста хора, които твърдяха, че се интересуват от птици, а се оказваха (след като ги разпиташ по-подробно) шарлатани — не знаят как изглежда папуняка, нито могат да направят разлика между черната градинска червеноопашка и обикновената червеноопашка. Бях сигурен, че семейството е изнамерило новия ми учител — любител на птици — само от желание да ме поразведри, тъй като ще започвам отново да уча. Убеден бях, че славата му на орнитолог се основава на факта, че на четиринадесетгодишна възраст е имал канарче. По тези причини, когато се отправих за първия урок в града, бях във възможно най-мрачно разположение на духа.