Селцето
- Автор: Булычев Кир
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Селцето». Краткое содержание книги:
Една биологически активна планета не можеше да не таи в себе си диадеми. Но това не означаваше, че диадемата ще се падне точно на Павлиш. Късчето от планетата, което постепенно се разкриваше пред него, беше нищожно малко в сравнение с целия този свят и щяха да са необходими още доста експедиции и доста Павлишевци, за да може да се твърди, че планетата е повече или по-малко изследвана и разбрана.
Павлиш си признаваше, че нито притежава познания за планетата, нито я разбира. Но интуицията му постоянно го предупреждаваше да се пази от тази планета, а Павлиш беше свикнал да се доверява на интуицията си.
Той подготвяше всъдехода за пътуване, когато в служебния купол дойде Сали. Тя искаше да тръгне с Павлиш, но Клавдия не я пускаше, защото самата тя се нуждаеше от помощница. Беше обещала да вземе Сали със себе си на другия ден до любопитните оголени скали на другия бряг на езерото, открити от геоскаутите.
— Ако ви попаднат цветя — помоли Сали, — истински цветя, донесете ми мъъъничко букетче.
— А Клавдия?
— Тук няма по-страшни зверове от котки.
— Полека-лека започвам да мисля, че тя е права.
— Вие? Неукротимият бунтар?
— Всичко това е игра, Сали. Ето, вчера ме заболя стомахът…
— Всичко е ясно, може да не продължавате — каза Сали. — Преди три дни ме тресеше, бях понастинала. И започнах да подозирам тази коварна планета, че е успяла да прониже с бацилите си непроницаемите ни стени.
— За съжаление, старинните мечти за това, че някъде ще срещнем невероятни форми на живот, засега не са се сбъднали. Законите на природата са еднообразни. Същият комплект хромозоми и зад външната екзотичност се крият същите признаци на живот. И почти навсякъде се откриват микроорганизми, способни да виреят отлично в човека.
— Сали, свободна ли си? — разнесе се гласът на Клавдия.
Двамата я чуха.
— Идвам — отвърна Сали.
„Човек може да си помисли, че Клавдия ревнува!“ — едва не произнесе на глас Павлиш.
Павлиш изкара всъдехода от купола и пое по брега на езерото, за да не навлиза в гората. Караше, без да бърза, оглеждаше се встрани, камерите жужаха тихо, анализаторите пощракваха — всъдеходът се трудеше честно, без да обръща внимание на пасажера си. На Павлиш му се искаше да намери истински цветя, макар и да разбираше, че едва ли ще му попаднат тук — на планетата все още имаше малък брой висши растения, Павлиш не беше срещал и насекоми, способни да ги опрашват.
Денят беше топъл, напичаше, беше останал сняг само в глъбините на гората. Земята се беше напоила с вода и гората наоколо за последните дни беше забележимо оживяла — започваше дългото сумрачно лято. Павлиш нямаше да види повече сняг тук — щяха да си тръгнат, преди да настъпи средата на лятото. Впрочем той непременно щеше да полети до планините, където имаше ледници и вечни снегове. Жалко, че бяха избрали мястото за работа в този мрачен край — по̀ на юг, към океана, където беше пустинята, климатът беше доста по-сух…
Вниманието на Павлиш беше привлечено от странно зрелище. Той даже спря машината, за да погледа огромните насекоми, които, колкото и да беше странно, приличаха по нещо на коне и чийто рояк явно отиваше на водопой и неочаквано се беше натъкнал на всъдехода. Насекомите застинаха за миг и веднага върху гърбовете им започнаха да растат прозрачни мехури, проблясващи и преливащи се във всички цветове на дъгата. Роякът хукна да бяга покрай брега, а мехурите станаха по-големи от самите чудовища, достигайки три метра в диаметър. Всяка крачка на бегълците се превръщаше в бавен скок с дължина няколко метра — насекомите сякаш се рееха над земята. В този противоестествен бяг имаше екзотична грациозност. После целият рояк зави към езерото и се хвърли във водата. Само мехурите и тесните черни глави с бели очища се подаваха над водата.