Вече е все едно…

Някакви силуети затъмниха прозореца и трима полицаи с револвери в ръце се появиха на противопожарния изход. С парализираща всякаква съпротива скорост те се прехвърлиха в стаята.

Джо стоеше неподвижно, отворил уста. Бялото на очите му изведнъж беше пожълтяло от ужас.

— Не стреляйте — каза той и конвулсивно вдигна ръце.

Сержантът си проби път напред. Малките му очи се облещиха.

— Хубава компания! — констатира той.

Дребосъкът се усмихна. Беше застанал до стената с протегнати нагоре ръце.

— В нищо не можете да ни обвините — рече той с побелели устни.

Сержантът пристъпи към леглото и хвърли един поглед. Другите двама полицаи не помръднаха, насочили заплашително револверите си.

— О, Господи! — възкликна сержантът.

Той направи крачка към джуджето и стовари дръжката на оръжието си право в лицето му. Главата му с тъп удар се блъсна в стената, краката му се разтвориха и то се свлече на пода. Малкото човече закри лице с шепите си, но не беше в състояние да издаде звук. Явно се канеше да припадне.

Коленете на Джо омекнаха.

— Добре, шефе — заговори с разтреперан глас той. — Не искахме да ви обидим…

Сержантът сви рамене.

— Разбира се, че не си искал, мръсен плъх такъв! — рече той. — Отдавна чакам да те закова. Е, сега ще си го получиш! — Даде знак с глава на другите двама. — Изведете оттук тези негодници…

В същия миг вратата се отвори и Алис застана на прага. Сержантът се изпречи отпреде й и я избута в кухнята. Тя отстъпи с разширени очи.