Бонбонени обувки
- Автор: Харрис Джоанн
- Серия: Chocolat Trilogy #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-539-4
- Переводчик: Магдалена Куцарова-Леви
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бонбонени обувки». Краткое содержание книги:
В търсене на пристан и ново анонимно съществуване из павираните улички на Монмартър Ян Шарбоно и дъщерите ѝ Розет и Ани водят спокоен, макар и не щастлив живот над малкото си магазинче за шоколадени изделия. Вятърът е спрял – поне за известно време.
Изведнъж в живота им връхлита Зози дьо л'Алба, жената с бонбонените обувки, и всичко започва да се променя... Но това ново приятелство не е каквото изглежда. Безмилостна, непочтена и изкусителна, Зози си има свои планове – планове, които ще разбият света им на парчета. Заложила на карта всичко, което обича, Ян е изправена пред труден избор – да избяга, както е правила толкова пъти досега, или да се изправи срещу най-силния си враг... самата себе си.
Най-добрият роман на Харис досега.
Ню Йорк Таймс
– А аз дори не ти плащам нормална заплата – каза Виан.
– Плащай ми в стока – предложих аз с усмивка. – Шоколадови бонбони на корем.
Тя поклати глава, намръщи се, сякаш се заслуша в нещо отвън, но мъглата поглъщаше всички звуци.
– Толкова съм ти задължена. И досега не съм направила нищо за теб...
Виан млъкна, сякаш дочу шум или я осени мисъл, толкова неочаквана, че временно я накара да загуби ума и дума. Сигурно и това беше работа на "просячетата", любимите ѝ бонбони, които ѝ напомняха за по-щастливи времена...
– Сетих се – каза тя и лицето ѝ грейна. – Можеш да се пренесеш тук. Да живееш при нас. Стаите на мадам Пусен стоят празни. Никой не ги използва. Не е кой знае какво, но е по-добре от твоя пансион. Можеш да живееш с нас, да се храниш с нас – децата ще се зарадват, а в момента нямаме нужда от допълнителни помещения, – а на Коледа, когато се изнесем...
Лицето ѝ посърна, но съвсем леко.
– Ще ви преча – отговорих аз и поклатих глава.
– Няма. Честна дума. Ще работим повече часове. Така ще ни направиш услуга.
– Ами Тиери? – попитах.
– Какво? – попита Виан с леко предизвикателен тон. – Нали ще направим както той иска? Ще се преместим на "Рю дьо ла Кроа". Защо дотогава да не поживееш с нас? А когато се изнесем, ще можеш да наглеждаш сладкарницата. Да следиш работата тук. Той и без това го предложи – каза, че ще имаме нужда от управител.
Аз се престорих, че обмислям предложението ѝ. Дали Тиери е станал нетърпелив? Дали ѝ е показал по-необузданата си страна? Трябва да призная, че подозирах нещо такова; а сега, когато се появи Рижия, тя иска да държи и двамата на разстояние, поне докато вземе решение...
Компаньонка. Това ѝ трябва сега. И какъв по-добър избор от приятелката ѝ Зози?
– Но ние се познаваме съвсем отскоро – казах ѝ аз. – Може да съм престъпничка.
Виан се разсмя.
– Не, не може.
Което показва колко добре ме познаваш.
– Добре – съгласих се аз. – Споразумяхме се.
Поредното попадение в целта.
ТАКИВА МИ ТИ РАБОТИ. ТЯ СЕ МЕСТИ ПРИ НАС. НАПРАВО велико, както би казал Жан-Лy. Вчера донесе малкото неща, които има. Никога досега не съм виждала човек с толкова малко багаж, освен може би нас с мама по времето, когато постоянно се местехме. Два куфара, единият с обувки, другият с останалите ѝ вещи. За десет минути си подреди нещата и все едно, че винаги е живяла тук.
Стаята ѝ все още е пълна със старите мебели на мадам Пусен: старчески мебели като разкривен гардероб, който мирише на молци, ракла с дебели бодливи одеяла. Пердетата са в кафяво и бежово на розички, има продънено легло с дюшек от конски косъм и огледало на петна, в което всички изглеждат като болни от чума. Старческа стая, но не се съмнявам, че Зози за нула време ще я преобрази.
Снощи ѝ помогнах да извади нещата си от куфарите и ѝ дадох една торбичка със сандалово дърво от моя гардероб, за да премахне старческата миризма.
– Така е добре – каза Зози усмихната, докато окачаше дрехите си в стария гардероб. – И аз донесох някои неща, за да разведрим обстановката.
– Какви неща?
– Ще видиш.
И я разведрихме. Докато мама приготвяше вечеря, а аз изведох Розет да види отново коледната украса на "Плас дю Тертр", Зози се трудеше в стаята горе. Отне ѝ не повече от час: когато пак се качих да видя стаята, не можах да я позная. Старите кафяви пердета бяха заменени с големи парчета плат като за сари – едното червено, другото синьо. С трето парче (този път лилаво със сребристи нишки) Зози беше покрила леглото на старата дама, над камината беше окачила двоен гирлянд от малки цветни лампички, а на полицата вместо украса беше наредила всичките си обувки, чифт по чифт.
Имаше и пъстър килим от кръпки, и лампа, на която беше окачила обеците си, които висяха по края на платнения лампион, а една от шапките ѝ висеше на стената на гвоздей, на който преди имаше картина. Зад вратата висеше китайски копринен пеньоар, а по ръба на чумавото огледало Зози беше наредила пеперуди с искрящи камъчета като онези, които понякога носи в косата си.
– Е-ха! – извиках аз. – Тази стая страшно ми харесва.
В стаята имаше и особена миризма, нещо сладко, което по някаква причина ми напомни за църква и за Ланскене.
– Това е тамян, Нану – каза Зози. – Винаги паля тамян в стаята си.
Беше хубав тамян, такъв, какъвто се слага на горещи въглени. Преди и ние с мама палехме тамян, но вече отдавна не го правим. Може би защото цапа, но пък мирише хубаво, а и безредието в стаята на Зози ми се струва много по-уютно от всякакви представи за ред и чистота.