Зарево

— Хайде — казах ѝ аз и я хванах за ръката. Не исках да я насърчавам да използва силите си да се крие, не и когато толкова очевидно се държеше като Меган, която познавах преди. Това значеше да се движим бързо. Помъкнах я след себе си в бясно търчане по коридора към моята стая.

Стигнахме дотам без да ни забележат. Набутах я вътре, после затворих вратата, опрях гръб в нея и издишах като епилептичен пилот, току-що приземил пълен с динамит товарен самолет.

Меган огледа стаята.

— Виждам, че не са ти дали стая с илюминатор. Още си новакът в отбора, а?

— Нещо такова.

— Все едно, добре е — каза тя и закрачи напред. — По-добре от метална дупка в земята.

— Меган — попитах я аз. — Как… искам да кажа, някой друг навън знае ли къде е базата ни?

Тя отвърна на погледа ми, после поклати глава.

— Доколкото аз знам, не. Не се срещам често с Регалия — не смятам, че ми се доверява — но от чутото от другите знам, че ви търсят. Според Регалия базата ви е някъде на северния бряг, а и изглежда много ядосана, че не е могла да я намери.

— Как ни намери тогава? — попитах аз.

— Стоманеното сърце ми бе наредил да сложа подслушващи устройства на всички от групата — каза тя.

— Тъй че ти…

— Мога да подслушвам — продължи Меган — някои от обажданията ви. Или можех за известно време. Федрус е параноичен и редовно сменя своя телефон и телефона на Тиа. Твоят е мъртъв. Сега мога да слушам само ако някой се обади на Ейбрахам или Коуди.

— Доставката на провизии — обадих се аз. — Чула си къде е, стигнала си там преди нас, после си се промъкнала на подводницата.

Меган кимна.

— Аз бях там — продължих. — Въобще не те видях! Ти използваше ли силите си?

— Не — отговори Меган, търколи се на леглото и се опна напряко на една страна. — Трябваше ми само добро старомодно прокрадване.

— Но…

— Щях да се промъкна на борда, след като излязохте за малко от подводницата, но тогава Вал се появи след теб и почти ми докара сърдечен пристъп. Но се проврях точно навреме, после влязох и се скрих в тоалетната.

Усмихнах се, при все че тя не можеше да го види — гледаше тавана.

— Ти си страхотна — произнесох аз.

При това ъгълчетата на устните ѝ се извиха, при все че продължи да гледа нагоре.

— Става наистина трудно, Дейвид.

— Трудно?

— Да не използвам силите си.

Отидох до страната на леглото.

— Ти правиш каквото те помолих? Избягваш способностите?

— Да — каза тя. — Не зная защо те слушам. Само ми прави живота труден. Искам да кажа, аз в общи линии съм божество, нали така? И стигам дотам да се крия в тоалетна?

Седнах на леглото до нея. Напрежението в гласа ѝ, този поглед в очите ѝ.

— Действа ли? — попитах аз. — Иде ли ти да избиваш безразборно хора?

— Винаги ми иде да убия теб. Макар и само малко.

Чаках.

— Да — с въздишка произнесе Меган. — Работи. Побърква ме в други отношения, но това, че не използвам силите си, отстрани някои от… тенденциите от ума ми. Но, честно, вече дори не ми са иска да избивам хора. За мен това е повече раздразнителност и егоизъм.